Каквото и да изпитваше Фродо, гласът му звучеше гордо и Сам одобрително кимна; но Фарамир не бе задоволен.
— Тъй! — изрече той. — Предлагаш ми да си гледам работата и да се върна у дома, а теб да пусна на воля. Като се върне, Боромир ще разкаже всичко. Като се върне, казваш! Бяхте ли приятели с Боромир?
В паметта на Фродо ярко изпъкна споменът за нападението на Боромир и той се поколеба за миг. Бдителният поглед на Фарамир стана още по-твърд.
— Боромир бе храбър боец от нашия Отряд — бавно произнесе Фродо. — Да, лично аз му бях приятел.
Фарамир зловещо се усмихна.
— Значи би те наскърбила вестта, че Боромир е мъртъв?
— Наистина би ме наскърбила — отвърна Фродо. Сетне зърна изражението в очите на Фарамир и гласът му се заплете. — Мъртъв? Да не би да искаш да кажеш, че той наистина е мъртъв и ти го знаеш? Мъчиш се да ме оплетеш, шегуваш се, нали? Сигурно искаш да ме провериш с лъжовни вести?
— Дори и орк не бих оплел с лъжовни вести — каза Фарамир.
— Добре тогава, как е загинал и откъде го знаеш? Нали казваш, че никой от Отряда не е пристигнал в града, преди да потеглите.
— Колкото до това как е загинал, надявах се да узная от неговия приятел и спътник.
— Но той бе жив, здрав и могъщ, когато се разделихме. И доколкото знам, още е жив. Макар, разбира се, не една опасност да дебне из света.
— Вярно, много са — промълви Фарамир — и не на последно място е предателството.
През целия този разговор Сам усещаше как в душата му все по-мощно се надигат нетърпение и гняв. Последните думи не можеше да понесе — изскочи насред кръга и бързо закрачи към господаря си.
— Да ме прощавате, господин Фродо — каза той, — ама тук вече надхвърлихме мярката. Той няма право да ви говори така. След всички тия изпитания, дето ги преминахте и за негово добро, и заради всички тия големи човеци, че и заради всички останали. Виж какво, Военачалник! — Той решително застана срещу Фарамир с ръце на кръста и се намръщи, сякаш разговаряше с млад хобит, който опитва да му пробута „врели-некипели“ (според собствения му израз) по повод посещението си в узряла овощна градина. Мъжете наоколо замърмориха, но по лицата им цъфнаха усмивки — не бяха виждали досега такова нещо: военачалникът им да седи на земята, очи в очи с разкрачения, кипнал от гняв хобит. — Виж Какво! Накъде искаш да изкараш нещата? Дай да се разберем, преди да са ни налетели всичките орки от Мордор! Ако мислиш, че моят господар е убил Боромир и е избягал, значи нямаш мозък! Ама хайде, кажи го, че да свършваме. А после ни извести какво смяташ да правиш. Жалко само, че народ, дето се хвали, че се бие с Врага, не може да остави другите да си свършат работата както трябва, без да им се меша. Ако Онзи можеше да те види сега, щеше да е страшно доволен. Щеше да помисли, че си е намерил нов приятел, тъй да знаеш.
— Кротко! — изрече Фарамир, без да се гневи. — Недей да изпреварваш господаря си, който е по-разсъдлив от теб. И без чужди съвети знам каква опасност ни дебне. Но дори сега ще отделя малко време, за да отсъдя справедливо в това трудно дело. Ако бях прибързан като теб, отдавна да съм ви съсякъл. Защото имам заповед да избивам всички, които заваря в тия земи без разрешение от Гондор. Но аз не погубвам безцелно ни човек, ни звяр, а и когато се налага, върша го неохотно. Не обичам и да говоря напразно. Тъй че можеш да се успокоиш. Сядай до господаря си и мълчи.
Изчервеният Сам се тръшна на земята. Фарамир отново се обърна към Фродо.
— Питаш откъде знам, че синът на Денетор е загинал. На много криле летят смъртните вести. Нощта често носи вест на ближните, казва поговорката. Боромир е мой брат. — По лицето му пробяга скръбна сянка. — Спомняш ли си нещо по-особено от снаряжението на Боромир?
Фродо помисли малко — боеше се от нов капан и се питаше накъде ли ще избие разговорът в края на краищата. Едва бе успял да спаси Пръстена от горделивата десница на Боромир, и не знаеше каква участ го чака сега сред толкова войнствени и силни мъже. Ала в душата си усещаше, че макар по външност много да прилича на брат си, Фарамир е по-самоотвержен, по-суров и мъдър.
— Спомням си, че Боромир носеше рог — промълви той най-сетне.
— Добре си спомняш и сигурно наистина си го срещал — каза Фарамир. — Щом е тъй, навярно можеш да си го представиш — огромен рог от див източен бик, обкован със сребро и изписан с древни букви. От много поколения най-големият син в нашия род носи този рог; казват, че ако засвири в тежък час където и да било в пределите на древното Гондорско кралство, гласът му не ще заглъхне безответен. Пет дни преди да потегля на този поход, значи преди единадесет дни, приблизително по това време на деня чух зова на този рог — той сякаш долиташе откъм север, но бе неясен, като че отекваше само в мислите ми. Двамата с баща ми го сметнахме за зла поличба, защото нямахме вести за Боромир, откакто замина, и никой от стражите по границите не го бе виждал да минава. А на третата нощ ме споходи ново и още по-странно знамение. По мръкнало седях край водите на Андуин сред здрача под бледата млада луна и гледах вечния бяг на течението; печално нашепваха тръстиките. Тъй бдим ние без отдих срещу бреговете на Осгилиат, който враговете са овладели отчасти и нахлуват оттам да опустошават земите ни. Но през онази нощ целият свят спеше в среднощния час. Сетне видях, или ми се стори, че виждам, как по водата плава сред сиво сияние чудновата малка лодка с висок нос, без гребец и кормчия. Благоговеен страх ме обзе, защото я обгръщаше блед светлик. Но аз се изправих, закрачих към брега и нагазих в течението, защото нещо ме влечеше натам. Тогава лодката възви към мен, поспря се и бавно проплава досами ръцете ми, ала не дръзнах да я докосна. Бордовете й затъваха дълбоко, сякаш бе тежко натоварена, и когато мина пред погледа ми, зърнах, че почти догоре я запълва бистра вода, от която долиташе сиянието; обгърнат в тая вода лежеше заспал воин. Пречупен меч тегнеше на коленете му. Много рани съзрях по снагата му. Това бе Боромир, моят брат — мъртъв. Познах снаряжението, меча, любимото му лице. Едно само не видях — рога му. Едно само не бях виждал — прекрасния пояс на кръста му, изтъкан сякаш от златни листа. „Боромир! — провикнах се. — Где е рогът ти? За где си се упътил? О, Боромир!“ Ала той отмина. Лодката се завърна в течението и блещукайки, потъна в нощта. На сън приличаше, ала не бе сън, защото не се събудих. Вече не се съмнявам, че е загинал и се е спуснал по Реката към Морето.