Сетне той отново се обърна към Фродо и пак заговори със спокоен глас:
— Досещам се, че можеш да отговориш нещичко на тия въпроси, Фродо, син на Дрого. Но не тук и не сега може би. А за да не упорстваш в убеждението, че ти разказвам видение, чуй що ще ти река. Рогът на Боромир най-сетне се завърна — наяве, а не насън. Завърна се, ала разцепен, като от секира или меч. Парчетата достигнаха брега поотделно: едното бе намерено на север, сред тръстиките под устието на Ентомил, където се спотайваха гондорски съгледвачи; един боец, изпратен със задача по реката, откри второто да се носи по течението. Странни случайности, ала, както казват, злодейството се разкрива рано или късно. И сега рогът на първородния син лежи, съсечен на две, в скута на Денетор, който седи на високия си трон и чака вести. Нищо ли не можеш да ми кажеш за това, как е бил разцепен?
— Не, не знаех за това — каза Фродо. — Но денят, когато си чул неговия зов, ако пресмяташ правилно, е бил и денят на раздялата, в който двамата със слугата ми напуснахме Отряда. А сега разказът ти ме изпълва с уплаха. Ако тогава Боромир е бил връхлетян от беда и е погубен от вражески меч, трябва да се боя, че и останалите ми спътници са загинали. А те ми бяха роднини и приятели. Няма ли да отхвърлиш съмненията и да ме пуснеш? Натежал съм от умора, скръб и страх. Но преди и аз да падна под меча, имам що да сторя или поне да се опитам. Още по-наложително е да бързам, ако от цялата задруга сме останали само ние, двамата полуръстове. Върни се, Фарамир, храбри Военачалнико на Гондор, и защитавай града си, додето имаш сили, а мене пусни накъдето ме води съдбата.
— Не намирам утеха в разговора ни — каза Фарамир, — ала ти навярно извличаш от него повече страхотии, отколкото е редно. Кой е пременил Боромир като за погребение, ако не го е споходил народът на Лориен? Едва ли ще са орките или слугите на Безименния. Струва ми се, че все ще е останал жив някой от Отряда ви. Но каквото и да се е случило из Северния предел, вече не се съмнявам в тебе, Фродо. Ако дните на изпитания са ми дали поне малко проницателност за човешките слова и лица, значи мога да се догаждам и за полуръстовете! Макар че — тук той се усмихна — има нещо странно в тебе, Фродо, прилика с елфите може би. Но в думите, що споделихме, се крие много повече, отколкото мислех в началото. Сега би следвало да те отведа в Минас Тирит да отговаряш пред Денетор и се полага да платя с главата си, ако сегашният ми избор се окаже гибелен за моя град. Тъй че не ще реша прибързано що да сторя. Ала трябва незабавно да се махаме оттук.
Той скочи на нозе и даде нареждания. Струпаните наоколо мъже мигом се разделиха на групички и се пръснаха насам-натам, чезнейки бързо в сенките на скали и дървета. Скоро останаха само Маблунг и Дамрод.
— А сега вие, Фродо и Самознай, ще дойдете с мен и стражата ми — каза Фарамир. — Не можете да продължите на юг покрай пътя, ако такава е била целта ви. Той ще е опасен за няколко дни, а след днешния набег ще го наглеждат още по-бдително. Пък и мисля, че поне днес не ще стигнете далече — изморени сте. Ние също. Сега отиваме към едно наше скривалище, дотам няма и десет мили. Засега орките и съгледвачите на Врага не са го открили, а и да го открият, за дълго можем да го удържим против цяла армия. Там можем заедно да полегнем и отпочинем. На заранта ще реша какво да сторя, та да е най-добре и за мене, и за вас.
На Фродо не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с тази молба или заповед. Във всеки случай за момента това изглеждаше най-разумно, тъй като набегът на гондорците правеше пътешествието из Итилиен по-опасно от когато и да било.
Потеглиха незабавно — Маблунг и Дамрод вървяха малко по-напред, Фарамир, Фродо и Сам крачеха подир тях. Като минаха покрай отсамния бряг на потока, където се бяха къпали хобитите, те прегазиха един бързей, изкатериха се по дългия склон и навлязоха в зелените сенки на гористата местност, която плавно слизаше на запад. Крачеха бързо — доколкото можеха да издържат хобитите — и разговаряха със сподавен шепот.
— Прекъснах беседата — каза Фарамир — не само защото времето не чака, както ми напомни уважаемият Самознай, но и защото взехме да наближаваме въпроси, които е по-добре да не се обсъждат открито пред многобройни слушатели. Това бе причината да предпочета темата за брат ми и да прескоча Злото на Исилдур. Ти не бе откровен докрай, Фродо.
— Не съм изрекъл лъжа, а от истината казах, каквото можех — отвърна Фродо.
— Не те упреквам — каза Фарамир. — Изпаднал в затруднение, ти, струва ми се, говори изкусно и мъдро. Но аз узнах или се досетих от словата ти за много повече, отколкото бе изречено. Не сте се обичали с Боромир, или поне не сте се разделили като приятели. И ти, а предполагам, и драгият Самознай, сте понесли някаква неправда. Колкото до мен, аз го обичах от все сърце и с радост бих отмъстил за гибелта му, ала го познавах добре. Злото на Исилдур… бих дръзнал да предположа, че тъкмо Злото на Исилдур е лежало помежду ви и е станало повод за раздори във вашия Отряд. Явно става дума за някакво безценно наследство, а ако вярваме на мъдростта от древните легенди, подобни неща не носят мир между съюзници. Е, близо ли съм до истината?