— Близо — отвърна Фродо, — но не съвсем. В Отряда нямаше раздори, макар да имаше съмнение — съмнение кой път да поемем отвъд Емин Муил. Ала както и да е, мъдростта от древните легенди ни учи колко опасни са прибързаните слова относно… относно наследствата.
— А, значи е както си мислех: имал си неприятности само с Боромир. Той е искал да отнесе онзи предмет в Минас Тирит. Уви! Несправедливата съдба е запечатала устните на онзи, който го е видял последен, и не ми дава да узная от теб онова, що копнея да науча: какво е изпълвало сърцето и мислите му в сетните часове. Не знаем дали е сгрешил, или не, ала в едно съм уверен: загинал е достойно, в името на нещо добро. Лицето му бе прекрасно като никога досега. Но чуй, Фродо, отначало те притисках настоятелно за Злото на Исилдур. Прости ми! Неразумно бе в подобен час и на такова място. Нямах време за размисъл. Излязохме от тежка битка и в ума ми тегнеха предостатъчно грижи. Но колкото повече разговаряхме, толкова повече се доближавах до истината и затова нарочно се отклонявах. Трябва да знаеш, че Владетелите на града са запазили много от древните знания, без да ги разкриват пред света. Нашият род не е пряко свързан с Елендил, макар в жилите ни да тече нуменорска кръв. Броим родословието си от Мардил, верния наместник, който управлявал от името на краля, когато той потеглил на бой. Ониз крал — Еарнур, последен от рода на Анарион и без наследници — вече не се завърнал. И макар това да е било преди много човешки поколения, от онзи ден насетне наместниците управляват града. Спомням си как като момчета двамата с Боромир изучавахме преданията за нашите прадеди и историята на града. Той вечно се ядосваше, че баща му не е крал. „Колко века са нужни, за да превърнат наместника в крал, ако кралят не се завръща?“ — питаше той. — „Може би само няколко години на други, не тъй царствени места — отвръщаше баща ни. — В Гондор не ще стигнат и десет хиляди години.“ Уви! Бедният Боромир. Това не ти ли подсказва нещичко за него?
— Подсказва ми — отвърна Фродо. — И въпреки това той винаги се отнасяше с почит към Арагорн.
— Не се съмнявам. Ако е бил убеден в правата на Арагорн, както казваш, той би го почитал безкрайно. Но това е било преди критичния момент. Още не са били достигнали Минас Тирит, нито пък са били съперници в бойната слава. Но аз се отклонявам. Ние, от рода на Денетор, по древна традиция изучаваме голяма част от някогашните знания и дори нещо повече, в съкровищниците ни се съхраняват безброй книги и писмена върху съсухрени пергаменти, върху камък, върху сребърни и златни листа, надписи на разни езици и с разни букви. Някои от тях са неразгадаеми; колкото до останалите — малцина изобщо ги разгръщат. Аз мога да поразчета нещичко, защото съм изучавал премъдростите. Сивия странник ни донесе тия летописи. За пръв път го видях, когато бях дете, а сетне той намина още два-три пъти.
— Сивия странник? — обади се Фродо. — Имаше ли име?
— Наричахме го по елфически Митрандир и той бе доволен — отвърна Фарамир. — Много са имената ми в разни страни — казваше той. — Митрандир сред елфите, Таркун за джуджетата; Олорин бях на младини в забравения Запад, на Юг — Инканус, на Север — Гандалф; на Изток не ходя.
— Гандалф! — възкликна Фродо. — Така си и мислех. Гандалф Сивия, най-скъп измежду всички съветници. Водач на нашия Отряд. Загубихме го в Мория.
— Загубили сте Митрандир! — промълви Фарамир. — Вижда се, че зла съдба е преследвала задругата ви. Не е за вярване, че тъй мъдър вълшебник като него и тъй могъщ — не едно чудо е сторил сред нас — може да загине и толкоз много знания да се изгубят от света. Сигурен ли си, да не би просто да ви е напуснал, потегляйки накъдето желае?
— Уви, да! — каза Фродо. — Видях как рухна в бездната.
— Виждам, че тук се крие някаква славна и страховита история — каза Фарамир. — Може би ще ми я разкажеш довечера. Сега се догаждам, че този Митрандир е бил нещо повече от хранител на премъдрости — движеща сила за великите дела на нашето време. Ако бе сред нас да ни просвети в загадъчните слова от съня, щеше да ни ги изясни, без да пращаме вестоносец. Ала може би нямаше да склони, тъй че навярно съдбата е тласнала Боромир по дългия път. Митрандир никога не ни говореше за бъдното, нито пък разкриваше целите си. Не знам как получи от Денетор разрешение да надникне в тайните на нашата съкровищница, но покрай него узнах нещичко, когато бе склонен да ме учи (а това бе рядко). Той вечно диреше и ни разпитваше най-вече за Великата битка сред равнината Дагорлад в покрайнините на Гондор, когато бил низвергнат Онзи, чието име не изричаме. Жадно се вслушваше в преданията за Исилдур, макар че малко можехме да кажем за него; така и не знаем със сигурност какъв е бил краят му. — Гласът на Фарамир се сниши до шепот. — Но поне едно узнах, или по-скоро се досетих, и оттогава насетне укрих тайната в сърцето си: че Исилдур е взел нещо от десницата на Безименния, преди да си замине от Гондор и вече никога да не се яви сред смъртните. Тук, мисля, бе отговорът на въпросите на Митрандир. Ала по онова време изглеждаше, че въпросът засяга само търсачите на древни познания. Даже когато обсъждахме загадъчните слова от съня, не помислих, че Злото на Исилдур е именно този предмет. Защото според единствената легенда, която знаем, Исилдур бил издебнат от засада и пронизан от оркски стрели, а Митрандир не ми е казал нещо повече. Още не мога да се досетя какъв е бил в действителност този Предмет, ала трябва да е нещо, надарено с древна мощ и заплаха. Злокобно оръжие навярно, сътворено от Мрачния владетел. Ако е можело да донесе надмощие в сраженията, готов съм да повярвам, че Боромир — горд и безстрашен, нерядко привързан, вечно копнеещ за победата на Минас Тирит (а следователно и за собствената си слава) — може да е изпаднал в изкушение пред желанието за този предмет. Уви, защо ли тръгна на тази мисия! Мен трябваше да изберат баща ми и старейшините, но той сам се предложи като първороден и най-юначен (прав бе в това) и не позволи да го задържат. Но ти не се бой вече! Не бих взел този предмет дори да се търкаляше край пътя. Дори да загиваше Минас Тирит и аз единствен да можех да го спася, замахвайки с оръжието на Мрачния владетел за благото на града и за своя прослава. Не, не ме блазни такъв триумф, Фродо, сине на Дрого.