— И Съветът не се поблазни — отвърна Фродо. — Нито пък аз. Не би трябвало да имам нищо общо с подобни дела.
— Колкото до мен — каза Фарамир, — бих искал да видя как Бялото дърво отново разцъфва сред кралския двор, как се завръща Сребърната корона и мир се възцарява в Минас Тирит, възвърнал си древното име Минас Анор, облян от светлина, висок и прекрасен като кралица над кралиците — не господарка на безбройни роби, не, не дори блага владетелка на доброволни роби. Войната трябва да продължи, докато браним живота си от рушителя, готов да погълне всичко на света; но аз не обичам лъскавия меч заради туй, че е остър, нито стрелата заради бързия полет или боеца заради славата. Обичам само онуй, що бранят — града на Нуменорските мъже; и искам всички да го обичат заради паметта, красотата, древната история и днешната мъдрост. Не да се боят, а да се прекланят с трепет като пред достоен и мъдър старец. Затуй не се бой от мен! Не настоявам да ми кажеш друго. Не те питам дори дали съм близо до истината. Но ако ми се довериш, може би ще успея да ти дам съвет в трудната мисия, каквато и да е тя… да, и дори да ти помогна.
Фродо не отговори. Едва удържаше копнежа да подири помощ и съвет, да разкаже на този сериозен млад мъж, чиито слова изглеждаха тъй мъдри и прекрасни, всичко, що изпълваше мислите му. Но нещо го удържа. В сърцето му тегнеха страх и скръб — ако, както изглеждаше, единствено двамата със Сам бяха оцелели от Деветте пътници, значи той и само той опазваше тайната на мисията. По-добре да прекали с недоверието, отколкото да изрече прибързани слова. А и споменът за Боромир, за чудовищната промяна, към която го бе тласнало изкушението на Пръстена, изплуваше ярко в паметта му, колчем погледнеше Фарамир и чуеше гласа му — не си приличаха двамата и все пак имаха толкова общи черти.
Известно време вървяха мълчаливо като сиво-зелени сенки под вековните дървета и изпод нозете им не долиташе нито звук; безброй птици пееха над тях и слънцето проблясваше по лъскавата стряха от тъмни листа във вечнозелените гори на Итилиен.
Макар да не взе участие в разговора, Сам чу всичко; и същевременно острият му хобитов слух долавяше тихите горски звуци наоколо. Бе забелязал едно — че в целия разговор нито веднъж не изплува името на Ам-гъл. Радваше се, макар да предчувстваше, че ще е прекалена надеждата вече никога да не го чуе. Скоро откри още нещо — ако и да вървяха сами, наблизо имаше още много хора; не само Дамрод и Маблунг изникваха и чезнеха в сенките напред, от двете им страни имаше и други, всички устремени по тайните си пътеки към някое уречено място.