Още преди да довърши, слънцето залезе и пламъците сред водите помръкнаха. Обърнаха се и минаха под ниската, заплашителна арка. Мигом се озоваха в просторна, грубо изсечена зала с неравен свод. Няколко факли хвърляха дрезгава светлина по лъскавите стени. Тук вече се бяха събрали мнозина мъже. Останалите продължаваха да пристигат по двама-трима през тясна и тъмна вратичка в единия край. Когато очите им привикнаха с полумрака, хобитите видяха, че пещерата е много по-широка, отколкото бяха предполагали, и е запълнена с обилни запаси от оръжие и храна.
— Е, това е нашето убежище — каза Фарамир. — Не е кой знае колко удобно, но тук можете спокойно да пренощувате. Поне е сухо и макар да няма огън, храна се намира в изобилие. Някога водата минавала през тази пещера и изтичала през арката, ала древните каменоделци отклонили течението горе из клисурата и насочили потока от надвисналите скали към двойно по-висок водопад. Сетне зазидали всички проходи към тая пещера, та да не прониква ни вода, ни нещо друго… всички освен един. Сега са останали само два изхода — онзи коридор, по който ви преведохме със завързани очи, или Водната завеса, през която се стига до дълбока скална чаша, изпълнена с каменни ножове. Почивайте сега, докато приготвим вечерята.
Отведоха хобитите в един ъгъл и им предложиха, ако желаят, да полегнат на нисък одър. Междувременно домакините се разшетаха из пещерата тихо и бързо, но без суетене. Вдигнаха облегнатите край стените леки маси, подпряха ги на дървени магарета и наслагаха приборите. Повечето от тях бяха простички и без орнаменти, ала изработени майсторски и с чувство за красота: гладки и чисти кръгли блюда, паници и чинии от гледжосана кафява глина и полирано чемширово дърво. Тук-там се мяркаше чаша или поднос от излъскан бронз; на най-вътрешната маса, пред стола на Военачалника, сложиха бокал от чисто сребро.
Фарамир се разхождаше между хората си и тихичко разпитваше всеки новодошъл. Някои се връщаха, след преследването на южняците; други, оставени като съгледвачи край пътя, пристигнаха последни. Изясни се съдбата на всички южняци, само за грамадния мумак никой нищо не можеше да каже. Не се забелязваше движение на неприятеля; нито един оркски шпионин не се мяркаше наоколо.
— Нищо ли не видя, нищо ли не чу, Анборн? — запита Фарамир последния от хората си.
— Ами… нищо, господарю — отвърна боецът. — Поне орки не видях. Но ми се стори, че зърнах нещо чудновато. Вече бе настанал гъстият здрач, сред който очите виждат всичко по-голямо, отколкото трябва. Та може и да е било обикновена катерица. (Тук Сам наостри уши.) Но и тъй да е, значи черна катерица, а опашка не видях. Досущ като сянка се плъзна по земята и щом наближих, хлътна зад един дънер и се изкатери нагоре тъй бързо, както само катериците умеят. Ти си ни наредил да не избиваме безцелно дивите зверове, а пък то не изглеждаше нещо друго, тъй че не пуснах стрела. Бездруго бе прекалено тъмно за стрелба и съществото се изгуби за миг в здрача сред листата. Постоях малко, защото ми се видя чудно, сетне побързах насам. Причу ми се, че оная твар засъска по мен от високото, щом обърнах гръб. Може да е било голяма катерица. В сянката на Безименния навярно някои зверове от Мраколес са взели да скитосват и по нашите гори. Разправят, че там имало черни катерици.
— Навярно — съгласи се Фарамир. — Но ако е вярно, туй ще е зла поличба. Не щем бегълци от Мраколес в Итилиен.
На Сам му се стори, че при последните думи той стрелна с поглед хобитите. Премълча и за известно време двамата с Фродо лежаха по гръб, загледани в светлината на факлите, а мъжете подтичваха насам-натам и разговаряха шепнешком. Сетне дрямката ненадейно налегна Фродо.
Сам се бореше със себе си, люшкаше се ту към една мисъл, ту към друга. „Може да е добър човек — помисли той, — а може и да не е. Меден език често крие черно сърце. — Той се прозина. — Цяла седмица мога да спя и хич няма да ми е зле. Пък и каква полза да стоя буден, като съм сам сред толкова много от Големите хора? Никаква, Сам Майтапер, но, така или иначе, ще трябва да бодърстваш.“ И той успя някак да се пребори със съня. Светлината пред входа на пещерата помръкна, сивата завеса на водопада се заличи и изчезна в прииждащите сенки. А песента на водата продължаваше, без да променя мелодията си, сутрин, вечер, нощем. Тя мълвеше и нашепваше за сън. Сам притисна очи с кокалчетата на юмруците си.