Запалиха нови факли. Отпушиха бъчва вино. Избиха дъната на бурета с провизии. Неколцина мъже носеха вода от водопада. Други плакнеха ръцете си в легени. Донесоха на Фарамир широка медна купа и бял пешкир да се измие.
— Събудете гостите и им дайте вода — каза той. — Време е за вечеря.
Фродо седна, прозина се и се протегна. Сам, непривикнал да го обслужват, изгледа с лека изненада високия мъж, който се приведе да му поднесе леген с вода.
— Ако обичате, оставете го на земята, благородни господине! — каза той. — По-удобно ще е и за вас, и за мен.
Сетне той смая и развесели бойците, като топна глава в хладната вода и си наплиска врата и ушите.
— Такъв ли е обичаят във вашата страна, да си миете главите преди вечеря? — запита мъжът, който обслужваше хобитите.
— Не, преди закуска го правим — отвърна Сам. — Но за недоспалия малко хладна вода по врата е като дъжда за спаружена маруля. Готово! Сега ще мога да издържа буден поне докато похапна малко.
Отведоха ги да седнат до Фарамир — за столове им служеха бъчонки, покрити с кожи и доста по-високи от пейките на хората, за да се чувстват удобно. Преди да започнат вечерята, Фарамир и всичките му бойци се обърнаха за миг и безмълвно погледнаха на запад. Фарамир направи знак на Фродо и Сам да сторят същото.
— Винаги правим така — каза той, когато седнаха, — гледаме към Нуменор, който е съществувал, към отвъдния Елфодом, който съществували към онова, що е оттатък Елфодом и винаги ще съществува. Вие нямате ли подобен обичай, когато сядате на трапеза?
— Не — отвърна Фродо и се почувства удивително простоват и невъзпитан. — Но ако сме гости, покланяме се на стопанина, а след трапезата ставаме и му благодарим.
— И ние правим така — каза Фарамир.
След толкова дълго скитане и лагеруване, след толкова дни из безлюдните пущинаци, вечерята бе истинско пиршество за хобитите — те пиеха прохладно и ароматно бледозлатисто вино, с измити ръце и чисти ножове и чинии ядяха хляб и масло, осолено месо, сушени плодове и чудесно червено сирене. И двамата не отказваха каквото им се поднасяше за втори, че и за трети път. Виното заигра из вените на морните им ръце и нозе, изпълни ги радост и на душите им олекна както никога досега, откак бяха напуснали Лориен.
Когато всичко свърши, Фарамир ги отведе към една ниша в дъното на пещерата, отчасти закрита със завеси; донесоха им стол и две табуретки. В една вдлъбнатина на скалата светеше глинена лампичка.
— Може скоро да ви се доспи — каза той, — особено на добрия Самознай, който не мигна преди вечеря; не знам от мен ли се опасяваше, или се боеше да не нащърби острието на благородния си глад. Но не е хубаво да се спи веднага след трапезата, особено подир дълги пости. Хайде да си побъбрим. Сигурно има какво да разправите за пътешествието си от Ломидол дотук. А и вие навярно ще искате да узнаете туй-онуй за нас и за земите, в които сте попаднали. Разкажете ми за моя брат Боромир, за стария Митрандир и за прекрасния народ на Лотлориен.
Дрямката на Фродо се бе разсеяла и той охотно би си побъбрил. Но макар да се бе отпуснал след храната и виното, все пак не бе изгубил докрай предпазливостта си. Сам сияеше от благодушие и си тананикаше, ала когато Фродо заговори, той отначало се задоволи с ролята на слушател и само от време на време дръзваше да се намеси с одобрително възклицание.
Фродо разказа много истории, ала все отклоняваше разговора от задачата на Отряда и от Пръстена и попресилваше храбрите дела на Боромир из техните премеждия с вълците от пущинака, сред снеговете под Карадрас и в мините на Мория, където потъна Гандалф. Фарамир се трогна най-дълбоко от битката на моста.
— За Боромир трябва да е било мъчително да бяга от орките — каза той, — а дори и от оная злокобна твар, която наричаш Балрог… макар да е отстъпил последен.
— Той остана последен — потвърди Фродо, — но Арагорн бе принуден да ни води. Той единствен познаваше пътя след гибелта на Гандалф. Ала ако не бе грижата за нас, по-слабите, не вярвам, че биха побягнали — и той, и Боромир.
— И може би щеше да е по-добре Боромир да загине там с Митрандир — промълви Фарамир, — вместо да продължи към участта, която го е чакала над водопада Раурос.
— Може би. А сега ми разкажи за съдбините на вашия народ — каза Фродо, отклонявайки отново разговора. — Бих искал да узная повече за Минас Итил, за Осгилиат и за многострадалния Минас Тирит. Каква надежда крепи града ви в дългата война?