— Прав си, драги ми Самознай — отвърна Фарамир, — защото не съм изкусен в науката за елфите. Но тук засягаш другото, по което сме се променили в своя залез от Нуменор към Средната земя. Както може би знаеш, след като Митрандир е бил ваш спътник и сте разговаряли с Елронд, Едаините, прадедите на Нуменорците, са се сражавали в първите битки рамо до рамо с елфите и за награда получили в дар средноморското царство, откъдето се виждал Елфодом. Но в Средната земя през дните на мрака лукавото изкуство на Врага разделило хора и елфи, а бавните промени на времето тласкали двата народа все по-нататък по пътищата на разлъката. Днес хората се боят от елфите и не им вярват, макар да не знаят почти нищо за тях. А ние, в Гондор, ставаме като другите, като Роханците; дори те, враговете на Мрачния владетел, отбягват елфите и с ужас нашепват за Златната гора. Ала сред нас още са оцелели малцина, които поддържат връзки с елфите, когато могат, а от време на време някои тайно се промъкват към Лориен, но рядко се завръщат. Не съм от тях. Смятат за гибелно в наше време простосмъртните доброволно да посещават Древния народ. И все пак ви завиждам, че сте говорили с Бялата Владетелка.
— Владетелката на Лориен! Галадриел! — възкликна Сам. — Трябва да я видите, наистина трябва, сър. Аз съм обикновен хобит и у дома се занимавам с градинарство, сър, нали разбирате, не ме бива много за поезия… да я пиша де — може, знаете, да съчиня сегиз-тогиз някое весело стихче, но не и истинска поезия — та не ми е по силите да ви кажа какво усещам. То трябва да се пее. За тая работа търсете човек като Бързоход, Арагорн тоест, или като стария господин Билбо. Ех, ако можех да съчиня песен за нея. Прекрасна е, сър! Чудно хубава! Понякога е като огромно разцъфтяло дърво, друг път — дребна и крехка като бял нарцис. Твърда като диамант, мека като лунен блясък. Топла като слънчев лъч, хладна като скреж под звездите. Горделива и далечна като снежна планина, весела като всяко девойче, което съм срещал напролет с маргаритки в косите. Но аз само бъбря куп безсмислици и съм далеч, далеч под истината.
— Значи наистина трябва да е красива — каза Фарамир. — Гибелно прекрасна.
— Е, за гибелното не знам — отвърна Сам. — Чини ми се, че всеки довежда гибелта си в Лориен и я намира там, защото сам я е донесъл. Но може би имате право да я наречете гибелна — в нея има вътрешна сила. От сблъсъка с нея човек може да се пръсне на парчета като кораб, налетял на скала, или да се удави като хобит в река. Но нито скалата е виновна, нито реката. А Боро… — Той млъкна и се изчерви.
— Да? А Боромир искаше да кажеш, нали? — настоя Фарамир. — Накъде клонеше? Той е носел гибелта в себе си?
— Да, сър, да ме прощавате, колкото и чудесен човек да бе брат ви, ако питате мен. Но ние го надушвахме от самото начало. Аз значи наблюдавах Боромир и се вслушвах в приказките му през целия път, откакто напуснахме Ломидол — грижех се за господаря си, сигурно разбирате, без да замислям зло на Боромир — и според мен той едва в Лориен осъзна ясно онова, за което се досещах отпреди: какво иска. Още в първия миг, в който го видя, той възжела Пръстена на Врага!
— Сам! — викна Фродо поразен. За известно време се бе унесъл дълбоко в мислите си и изведнъж се откъсна от тях, но беше твърде късно.
— Божичко! — Сам пребледня, сетне пламна като божур. — Пак сгазих лука! Щом си отвориш голямата уста, вечно забъркваш някаква каша, честичко ми казваше Старика, и с право. Леле-мале, леле-мале! Вижте какво, сър! — Той се обърна и застана пред Фарамир с цялата смелост, която успя да събере. — Не обръщайте във вреда на господаря това, че слугата му е чисто и просто глупак. През цялото време говорихте много красиво и ме забаламосвахте с приказки за елфи и прочие. Но красив е онзи, който постъпва красиво, казват по нашия край. Сега е моментът да се покажете като човек.
— Така изглежда — бавно и много тихо изрече Фарамир със странна усмивка на уста. — Значи това бил отговорът на всички загадки! Единственият пръстен, за който се мислеше, че е изчезнал завинаги от лицето на света. И Боромир е опитал да го отнеме насила? А вие сте се изплъзнали? И сте бягали по целия път… към мен! И ето, че сте в ръцете ми тук, сред пущинака — двамина полуръстове, отряд бойци под моя команда и Пръстенът на Пръстените. Чудесен дар на съдбата! Моментът да се покаже като човек Фарамир, гондорски Военачалник! Ха!
Той се възправи суров и огромен на ръст, сивите му очи заблестяха.
Фродо и Сам рипнаха от табуретките и един до друг опряха гърбовете на стената, търсейки пипнешком дръжките на мечовете си. Настана тишина. Всички мъже в пещерата прекратиха разговорите и смаяно се обърнаха към тях. Но Фарамир се отпусна на стола и тихичко се разсмя, сетне изведнъж отново стана сериозен.