— Идвам — каза Фродо, стана и потрепера, напускайки топлината на одеялото и кожите. Без огън пещерата изглеждаше студена. Сред нощния покой гръмко отекваше бученето на водата. Той се наметна с плаща и последва Фарамир.
Внезапно събуден от някакъв бдителен инстинкт, Сам първо зърна празното легло на господаря си и рипна на крака. После видя две тъмни фигури — Фродо и някакъв човек — да се очертават пред арката, изпълнена сега с неясна бяла светлина. Изтича подир тях покрай редиците мъже, заспали на дюшеци до стената. Отминавайки отдушника на пещерата, видя, че сега Завесата се е превърнала в бляскав воал от сърма, коприна и перли, сред който се топят висулки от лунна светлина. Но не спря, за да се полюбува, а зави и последва господаря си през тясната вратичка в скалната стена.
Отначало вървяха по мрачен коридор, сетне се изкатериха по множество влажни стъпала и тъй излязоха на тясна равна площадка, изсечена в камъка и осветена от късче бледо небе, което просветваше високо горе през изхода на дълбока шахта. Оттук започваха две стълби — едната, изглежда, водеше нагоре, към високия бряг на потока; другата завиваше наляво. Тръгнаха по нея. Тя се виеше като стълбище на крепостна кула.
Накрая излязоха от каменния мрак и се огледаха. Стояха на висока плоска скала без ограда или парапет. Отдясно, на изток, потокът се лееше с плясък по множество тераси, втурваше се стръмно надолу, изпълваше гладко издълбания канал с мрачни и буйни пенести води и почти под нозете им политаше сред вихри и вълни отвъд зейналия отляво ръб. Един мъж стоеше безмълвно край водата, загледан надолу.
Фродо обърна поглед към изящните водни струи, които се извиваха във въздуха и изчезваха. После вдигна очи и зарея взор в далечината. Светът беше тих и прохладен, сякаш зората наближаваше. Далече на запад залязваше кръглата бяла луна. Долу, в просторната долина, искряха бледи мъгли — широк пролив от сребристи изпарения, под които се влачеха хладните нощни талази на Андуин. Отвъд тегнеше черен мрак, а сред него тук-там проблясваха студени, остри, далечни и бели като призрачни зъби върховете на Еред Нимраис, Белите планини на Гондорското кралство, увенчани с вечни снегове.
Фродо постоя на високата скала и го пронизаха тръпки, като се запита дали нейде там, сред нощните простори, бродят старите му приятели, дали спят, или лежат мъртви под мъглив саван. Защо ли го бяха извели тук от забравата на съня?
Сам жадуваше за отговор на същия въпрос и не можа да се удържи да не прошепне само за господаря си, както мислеше:
— Дума да не става, чудесна гледка, господин Фродо, ама смразява сърцето, да не говорим за костите! Какво ли става тук?
Фарамир го дочу и отговори:
— Луната залязва над Гондор. Красивият Итил се задава от Средната земя да погледне стария беловлас Миндолуин. Струва си да потрепериш малко за това. Но не съм ви довел заради гледката — макар че теб, Самознай, никой не те е канил и сега само изтърпяваш наказанието за своята бдителност. Глътка вино ще те оправи. Хайде, погледнете сега!
Той се изкачи на мрачния ръб край безмълвния пазач. Фродо го последва, а Сам остана назад. И без това не се чувстваше сигурен на високата влажна площадка. Фарамир и Фродо надникнаха надолу. Далече под себе си зърнаха белите струи да се леят в кипналата чаша, сетне да се вихрят мрачно из дълбок овален басейн, докато отново намерят изход през тесен процеп и отминат сред пръски и бълбукане към по-спокойни и полегати склонове. Лунните лъчи още падаха косо в подножието на водопада и сияеха по вълничките из басейна. Ненадейно Фродо забеляза на отсамния бряг някакво дребно черно създание, но докато го гледаше, то се гмурна и изчезна право под пяната и мехурите на мощната струя, цепейки с лекота черните води като стрела или паднал на ръб камък.
— Сега какво ще го наречеш, Анборн? — обърна се Фарамир към човека до себе си. — Катерица или птиче-рибарче? Има ли черни рибарчета в нощните вирове на Мраколес?
— Може да е всичко, само не птица — отвърна Анборн. — Има четири крака и се гмурка като човек; както го гледам, майсторски плува. Какво си е наумило? Не търси ли път нагоре, зад Завесата към нашето скривалище? Изглежда, че най-сетне са ни открили. Нося си лъка, а по двата бряга съм пратил и други стрелци, които не ми отстъпват по точност. Чакаме само твоята заповед, за да пуснем стрелите, Военачалнико.
— Да стреляме ли? — бързо се обърна Фарамир към Фродо.
Фродо се поколеба, преди да отговори. Сетне изрече:
— Не! Не! Моля ви да не го правите.