— Рибка, сссладка рибка. Бялото лице изчезна, безценни, най-сетне, да. Сега можем безгрижно да ядем риба. Не, не е безгрижно, безценни. Безценното се изгуби, да, изгуби се. Мръсни хобити, гадни хобити. Изчезнаха и ни изоставиха, ам-гъл; и Безценното изчезна. Горкият Смеагол остана сам-самичък. Няма го Безценното. Гадни хора, те ще го вземат, ще ми откраднат Безценното. Крадци. Мразим ги. Рибка, сссладка рибка. Дава ни сили. Носи ни блясък в очите, заяква пръстите, да. Да ги удушим, безценни. Всички да удушим, да, само да имаме късмет. Сссладка рибка. Сссладка рибка!
И той продължи все така, неспирно като водопада, само сегиз-тогиз неясно лигаво гълголене прекъсваше думите. Слушайки, Фродо потръпна от жалост и отвращение. Искаше му се всичко да свърши и вече никога да не чуе тоя глас. Анборн не бе много назад. Можеше да пропълзи обратно и да го помоли за стрелба. Навярно ловците щяха да се промъкнат наблизо, докато неподозиращият Ам-гъл се тъпчеше с риба. Един-единствен точен изстрел, и Фродо щеше да се отърве завинаги от презрения му глас. Но не, сега Ам-гъл имаше права над него. Слугата има права над господаря, щом му е служил, та макар и от страх. Ако не бе Ам-гъл, щяха да се удавят в Мъртвите блата. А и нещо подсказваше на Фродо съвсем ясно, че Гандалф не би го пожелал.
— Смеагол! — тихо повика той.
— Рибка, сссладка рибка — изрече гласът.
— Смеагол! — повтори той малко по-високо. Гласът млъкна. — Смеагол! Господарят дойде да те търси. Господарят е тук. Ела, Смеагол!
Никакъв отговор, само неясно съскане, сякаш Ам-гъл си пое дъх.
— Ела, Смеагол! — настоя Фродо. — Дебне ни опасност. Хората ще те убият, ако те заварят тук. Идвай бързо, ако искаш да избягаш от смъртта. Ела при господаря!
— Не! — обади се гласът. — Не е мил господарят. Оставя горкия Смеагол и ходи с нови приятели. Господарят може да почака. Смеагол не е свършил.
— Няма време. Вземи рибата с теб. Ела!
— Не! Трябва да довърши рибата.
— Смеагол! — отчаяно рече Фродо. — Безценното ще се разгневи. Ще взема Безценното и ще кажа: накарай го да глътне кости и да се задави. Вече никога да не кусне риба. Ела, Безценното чака!
Раздаде се остро съскане. След малко Ам-гъл изпълзя от мрака на четири крака като сгълчано виновно куче. От устата му висеше недоядена риба, друга стискаше в ръка. Приближи се до Фродо почти лице срещу лице и го подуши. Бледите му очи лъщяха. Сетне извади рибата от устата си и се изправи.
— Мил господар! — прошепна той. — Мил хобит, връща се за горкия Смеагол. Добрият Смеагол идва. Сега да вървим, бързо да вървим, да. През дърветата, докато са помръкнали Лицата. Да, хайде да вървим!
— Да, скоро ще вървим — каза Фродо. — Но не веднага. Ще дойда с теб, както обещах. И пак обещавам. Но не сега. Още не си в безопасност. Аз ще те спася, но трябва да ми вярваш.
— Трябва да вярваме на господаря? — недоверчиво се обади Ам-гъл. — Защо? Защо да не тръгнем веднага? Къде е другият, начумереният груб хобит? Къде е той?
— Там, горе — посочи Фродо към водопада. — Не тръгвам без него. Трябва да се върнем.
Сърцето му натежа. Това бе прекалено близко до предателство. Не се боеше, че Фарамир ще разреши да убият Ам-гъл, но навярно щяха да го пленят и вържат; а за бедната, вероломна твар постъпката на Фродо несъмнено щеше да изглежда предателска. Едва ли някога би успял да го накара да разбере и повярва, че Фродо е спасил живота му по единствения възможен начин. Какво друго можеше да стори? Да бъде верен и на двете страни, докато има начин.
— Ела! — каза той. — Инак Безценното страшно ще се разгневи. Сега се връщаме нагоре по течението. Върви, върви, ти ще си напред!
Душейки подозрително, Ам-гъл пропълзя малко напред, плътно покрай скалния ръб. Ненадейно спря и надигна глава.
— Има нещо там! Не е хобит. — Изведнъж се обърна. В изпъкналите му очи искряха зелени пламъчета. — Госссподар, госссподар! — изсъска той. — Зъл! Двуличен! Лъжлив!
Изхрачи се и протегна дълги ръце с криви бели пръсти.
В този миг огромната черна фигура на Анборн се извиси изотзад и се стовари върху му. Широка силна ръка го стисна за врата и го прикова към земята. Както беше мокър и лигав, той светкавично се извъртя и взе да се гърчи като змиорка, да хапе и драска като котка. Но още двама мъже изскочиха от сенките.
— Не мърдай! — каза единият. — Инак ще те набучим с игли като таралеж. Не мърдай!