— Дано не ви мъчи глад из пътя — каза Фарамир. — Запасите ви са малки, но заръчах да сложат в раниците ви по нещичко, подходящо за пътници. Докато крачите из Итилиен, не ще ви липсва вода, ала не пийте от нито един поток, извиращ от Имлад Моргул, долината на живите мъртъвци. Още нещо трябва да ви кажа. Всичките ми стражи и съгледвачи се завърнаха, някои дори са се промъкнали чак дотам, откъдето се вижда Моранон. И всички съобщават нещо странно. Цялата област е опустяла. Никой не се мярка по пътя, никъде не се чува конски тропот, песен на рог или звън на тетива. Напрегнато мълчание тегне над Безименната страна. Не знам що вещае това. Но времето стремително наближава към някакъв величав завършек. Бурята се задава. Бързайте, докато още можете! Да вървим, ако сте готови. Слънцето скоро ще изгрее над сенките.
Донесоха раниците на хобитите (малко по-тежички, отколкото бяха преди) и две здрави тояжки от полирано дърво с железни шипове и красиво изрязани дръжки, през които бяха прекарани плитки от кожени ремъчета.
— Нямам с какво да ви даря на раздяла — каза Фарамир, — но вземете тези тояжки. Те могат да послужат на ония, що бродят и се катерят из пущинаците. С такива си служат хората от Белите планини; само че трябваше да ги подрежем според ръста ви и наново да сложим шиповете. Изрязани са от любимото на гондорските дърводелци прекрасно дърво лебетрон и народът казва, че имали чудодейната сила да намират верния път. Дано не се изгуби докрай тази сила сред Сянката, към която сте се запътили!
Хобитите се поклониха доземи.
— Прелюбезни стопанино — отвърна Фродо, — Елронд Полуелф ми бе казал, че ще открия по пътя си тайно и неочаквано приятелство. Наистина не съм се надявал на дружбата, която прояви към мен. Срещата с нея превръща изпитанията във велика добрина.
Вече трябваше да се готвят за тръгване. Доведоха Ам-гъл от някакво потайно кътче или пещерка — сега той изглеждаше по-доволен, отколкото преди, макар че все се увърташе около Фродо и отбягваше погледа на Фарамир.
— Трябва да вържем очите на твоя водач — каза Фарамир, — но ако искате, ще освободя теб и верния Самознай от това задължение.
Когато дойдоха да му вържат очите, Ам-гъл се сгърчи и запищя, вкопчен в нозете на Фродо.
— Вържете очите и на трима ни — каза Фродо. — Нека аз да съм пръв, може би тогава ще види, че не ни мислите злото.
Така и ги изведоха от пещерата на Хенет Анун. След като минаха по коридорите и стъпалата, усетиха наоколо хладния полъх на свеж и ароматен утринен въздух. Все още с вързани очи продължиха малко нагоре, сетне се спуснаха по полегат склон. Най-после гласът на Фарамир нареди да им махнат качулките.
Отново стояха под горските клонаци. Откъм водопада не долиташе нито звук, защото сега дългият южен склон ги делеше от клисурата, из която течеше потокът. На запад през дърветата прозираше светлина, сякаш там светът внезапно свършваше с ръб, отвъд който има само небе.
— Оттук пътищата ни се разделят — каза Фарамир. — Ако приемете съвета ми, засега не завивайте на изток. Продължавайте все напред, така още много мили ще останете под закрилата на гората. На запад местността се спуска към широки равнини, на места склоновете са отвесни, другаде хълмисти и полегати. Придържайте се към този ръб и към покрайнините на гората. Мисля, че в началото на пътя можете да вървите и по светло. Областта се е унесла в измамно спокойствие и засега злото се е оттеглило. На добър час, бързайте, докато още можете.
Той се приведе и по обичая на своя народ прегърна хобитите, като положи длани на раменете им и ги целуна по челата. Сетне промълви:
— Вървете и нека ви съпровожда благословията на всички добри хора.
Те отново се поклониха до земята. Фарамир се обърна и без да поглежда назад, закрачи към двамата стражи, които стояха малко насрана. Хобитите се смаяха, виждайки колко бързо се движат сега мъжете в зелени дрехи — само за миг те изчезнаха от поглед. Там, където бе стоял Фарамир, се простираше пуста и печална гора, като че бе отминал някакъв хубав сън.
Фродо въздъхна и се обърна на юг. Сякаш за да подчертае пренебрежението си към подобни любезности, Ам-гъл човъркаше земята край едно дърво. „Пак ли успя да огладнее? — помисли Сам. — Е, почна се тя отново!“
— Отидоха ли си най-сетне? — запита Ам-гъл. — Мръсссни проклети хора! Смеагол още го боли шията, да, боли го. Хайде да вървим!
— Да, хайде да вървим — каза Фродо. — Но ако можеш само да одумваш ония, що проявиха милост към теб, по-добре си мълчи!