— Мил господар! — каза Ам-гъл. — Смеагол само се пошегува. Винаги прощава той, да, да, прощава, даже дребните лъжи на милия господар. О, да, мил господар, мил Смеагол!
Фродо и Сам не отговориха. Нарамиха раниците, стиснаха тояжките и поеха напред из горите на Итилиен.
През този ден на два пъти спираха да похапнат от храната, с която ги бе снабдил Фарамир — сушените плодове и соленото месо щяха да им стигнат за дълго; хляб имаха колкото да го свършат, преди да се развали. Ам-гъл не яде нищо.
Слънцето изгря, отмина над главите им, без да го видят, и взе да залязва. Откъм запад през дърветата се процеди златиста светлина, а пътниците все така крачеха из хладната зелена сянка и наоколо царуваше мълчание. Като че всички птици бяха отлетели или изгубили гласа си.
Здрачът рано обгърна безмълвната гора и преди да настъпи нощта, те спряха изтощени — откакто потеглиха от Хенет Анун, бяха извървели над седем левги. Фродо се просна на дебелата шума под едно старо дърво и проспа цялата нощ. Легнал до него, Сам бе по-неспокоен — често се будеше, ала нямаше и помен от Ам-гъл, който бе изкръшкал незабавно, щом спряха да починат. Дали бе спал сам в някоя близка яма, или бе бродил неспокойно да дебне плячка из нощта, така и не разбраха; ала още в ранни зори се върна и разбуди спътниците си.
— Трябва да стават, да, трябва! — каза той. — Още дълъг път ги чака, на юг и на изток. Хобитите трябва да бързат!
Този ден отмина почти като предния, само тишината изглеждаше по-плътна; въздухът натежа и под дърветата взе да става задушно. Сякаш назряваше гръмотевична буря. Ам-гъл често спираше, душеше въздуха, после си мърмореше нещо под носа и ги подканваше да побързат.
Към края на третия преход този ден, когато наближи вечерта, гората просветля, дърветата станаха по-високи и по-редки. Огромни зелени дъбове с дънери по няколко човешки обхвата се издигаха мрачни и величави по просторните поляни, а тук-там сред тях се мяркаха престарели ясени и гигантски дъбове с току-що наболи зелено-кафяви пъпки. Край тях се простираха широки морави с гъста зелена трева, изпъстрена с жълтурчета и бели и сини анемони, вече склопили цветчетата си за сън; имаше поляни, гъсто осеяни с листата на горския зюмбюл — лъскавите камбанки вече пробиваха почвата. Не се виждаше жива твар, нито звяр, нито птица, но на откритото Ам-гъл се плашеше и сега тримата крачеха предпазливо, като притичваха от една дълга сянка към следващата.
Денят бързо гаснеше, когато стигнаха до края на гората. Тук седнаха под един стар, чворест дъб, разперил сгърчени като змии корени над стръмен, ронлив бряг. Напред лежеше дълбока сенчеста долина. От другата страна в навъсената вечер отново се сгъстяваха сиво-синкави гори и продължаваха на юг. Надясно, под огнените пръски на западния небосклон, пламтяха планините на далечния Гондор. Наляво тегнеше мрак — там се извисяваха стените на Мордор; от този мрак изпълзяваше дългата долина и все по-широка и по-широка се спускаше стръмно към Андуин. По дъното й тичаше буен поток — Фродо дочуваше в тишината каменистия му глас; по отсрещния бряг като бледа панделка се виеше път и слизаше в мразовитите сиви мъгли, недокоснати от блясъка на залеза. И там, в далечината, Фродо сякаш съзря да плуват като над сенчесто море смътните високи покриви и разбитите кули на забравени и мрачни древни крепости.
— Знаеш ли къде сме? — обърна се той към Ам-гъл.
— Да, господарю. Опасни места. Тоя път идва от Лунната кула, господарю, и слиза към разрушения град край брега на Реката. Разрушеният град, да, много гнусно място, пълно с врагове. Не трябваше да слушаме съвета на хората. Хобитите се отклониха далеч настрани. Трябва да вървим на изток сега, хей натам — размаха той мършава ръка към тъмнеещите планини. — И не можем да тръгнем по този път. О, не! Жестоки хора идват по него откъм Кулата!
Фродо сведе поглед към пътя. Поне засега по него не се движеше никой. Изглеждаше безлюден и изоставен в своя бяг към запустелите руини сред мъглата. Но из въздуха се носеше зловеща тръпка, сякаш можеше наистина невидими за окото създания да шетат нагоре-надолу. Загледан към далечните кули, които вече се губеха в нощта, Фродо потрепери и песента на водите му се стори студена и жестока — това бе гласът на Моргулдуин, сквернил поток, извиращ от Долината на призраците.
— Какво ще правим? — запита той. — Дълъг и тежък път изминахме. Дали да не се върнем в гората да подирим потайно кътче за отмора?
— Няма смисъл да се крият в тъмното — отвърна Ам-гъл. — Сега хобитите трябва да се крият денем, да, денем.