— Я стига! — обади се Сам. — Трябва да си починем малко, пък ако се налага, ще станем и посред нощ. Така ще ни останат дълги часове до утрото — предостатъчно, за да ни поведеш на дълъг преход, стига да знаеш пътя.
Ам-гъл неохотно кимна, върна се към дърветата и закрачи на изток из оределите покрайнини на гората. Не искаше да спят на земята тъй близо до зловещия път, затова след кратък спор се изкатериха в чатала на един голям зелен дъб, чиито дебели клони предлагаха удобно и сигурно скривалище. Настана нощ и под свода на дървото съвсем се стъмни. Фродо и Сам похапнаха хляб и сушени плодове и утолиха жаждата си с глътка вода, а Ам-гъл се сгуши и веднага заспа. Хобитите не мигнаха.
Трябва да бе малко след полунощ, когато Ам-гъл се събуди — двамата внезапно откриха, че бледите му немигащи очи лъщят насреща им. Той се ослуша и подуши наоколо — както бяха забелязали, това изглеждаше обичайния му метод да определя часа нощем.
— Починахме ли си? Изкарахме ли по един хубав сън? — запита той. — Хайде да вървим!
— Нито едното, нито другото — измърмори Сам. — Но щом си рекъл, да вървим.
Ам-гъл незабавно се изтърси от клона, тупна на четири крака и хобитите го последваха, макар и по-бавно.
Щом слязоха, отново поеха на път. Застанал начело, Ам-гъл ги водеше на изток по мрачното нагорнище. Не виждаха почти нищо, нощта бе толкова тъмна, че едва забелязваха дървесните дънери, преди да се блъснат в тях. Теренът стана по-неравен и пътниците крачеха с мъка, но това като че изобщо не смущаваше Ам-гъл. Той ги водеше през горички и къпинаци; ту покрай ръба на дълбока клисура или мрачна яма, ту към дъното на черна, обрасла с храсти долчинка и нагоре по отсрещния бряг; ала щом слезеха надолу, оттатък винаги ги чакаше още по-дълъг и стръмен склон. Изкачваха се упорито. На първата почивка се озърнаха и смътно различиха гората, която бяха напуснали, да се разстила като необятна сянка, като още по-мрачна нощ под здрачното небе. Откъм Изтока сякаш се извисяваше някаква огромна чернилка, поглъщаща бледите забулени звезди. По-късно залязващата луна се изтръгна от налетелите облаци, но я обвиваше кръг от болнаво жълтеникав светлик.
Най-после Ам-гъл се обърна към хобитите.
— Денят наближава — каза той. — Хобитите трябва да бързат. Опасно е да се стои на открито из тия места. Бързайте!
Той ускори крачка и двамата морно го последваха. След малко се закатериха по един висок хребет. Почти навсякъде го покриваха гъсталаци от прещип, боровинки и ниски жилави тръни, само тук-там се отваряха белези от неотдавнашни пожари. Към върха прещиповите храсти се срещаха все по-често; бяха престарели и високи, отдолу суховати и длъгнести, но по-горе гъсти и вече покрити с жълти листа, които лъщяха в сумрака и пръскаха лек сладостен аромат. Толкова високи бяха трънливите храсталаци, че хобитите можеха да крачат изправени под тях по дълги закътани пътеки, застлани с дебел бодлив килим.
От другата страна на този широк хълм пътниците спряха и пропълзяха да се скрият под туфа преплетени трънки. По кривите, сведени до земята, клони се бяха изкатерили безредно стари шипкови храсти. Дълбоко навътре имаше празно местенце със свод от сухи клони и къпини, над които се стелеха първите пролетни листа и пъпки. Проснаха се там, толкова уморени, че и не помислиха за храна; надничаха през пролуките на убежището си и чакаха да се разгори новият ден.
Но не настъпи ден, а само мъртвешки кафеникав здрач. На изток под ниските облаци пламтеше мътно червено зарево — ала не се червенееше зората. Отвъд безредно разхвърляните низини се въсеха планините Ефел Дуат — черни и безформени долу, където плътно тегнеше неотминаващата нощ, назъбени горе по върховете и хребетите, които се очертаваха непристъпни и заплашителни на фона на огненото сияние. Далече надясно от сенките се възправяше могъща и черна планинска верига, устремена на запад.
— Накъде ще се упътим сега? — запита Фродо. — Онова там, оттатък черния масив, да не е входът към… към Моргулската долина?
— Трябва ли да го мислим отсега? — обади се Сам. — Нали няма да вървим по-нататък тоя ден, ако изобщо е ден?
— Може би не, може би не — каза Ам-гъл. — Но скоро ще трябва да тръгнем към Кръстопътя. Натам ще вървим, да, господарю.
Червеното зарево над Мордор помръкна. Здрачът се сгъсти от огромните облаци изпарения, които се надигаха от Изтока и пропълзяваха по небето. Фродо и Сам похапнаха, сетне легнаха да починат, но Ам-гъл не се свърташе на място. Не искаше да приеме от тяхната храна, само пийна малко вода и взе да лази из храстите наоколо, като душеше и си мърмореше. После изведнъж изчезна.