— Хукнал е на лов, предполагам — каза Сам и се прозина.
Падаше му се да спи пръв и той скоро се унесе в дълбок сън. Стори му се, че пак е в градината на Торбодън и търси нещо, но се е прегърбил под тежка раница. Всичко наоколо изглеждаше запуснато и буренясало, тръни и папрат бяха нахлули в лехите край оградата в дъното.
— Виждам, че яка работа ме чака, но съм толкова уморен — повтаряше си той. Внезапно си спомни какво търси. „Лулата ми!“ — възкликна и се събуди.
„Смешно! — рече си, като отвори очи и се зачуди защо ли е легнал под живия плет. — Ами че тя си е все там, в раницата!“ После осъзна, че първо — лулата може и да е в раницата, но няма пушилист; и второ — че е на стотици мили от Торбодън. Надигна се и седна. Стори му се, че вече е съвсем тъмно. Защо господарят го бе оставил да спи чак до вечерта?
— Вие не дремнахте ли, господин Фродо? — запита той. — Кое време е? Късничко изглежда!
— Не, не е — отвърна Фродо. — Но вместо да просветлее, денят се смрачава — все тъмнее, тъмнее. Доколкото мога да преценя, още няма пладне и си спал само около три часа.
— Чудя се какво ни чака — каза Сам. — Буря ли се задава? Ако е тъй, ще да е най-страшната, откакто свят светува. Има да си мечтаем да сме в някоя дълбока дупка, а не заклещени из храсталака. — Той се ослуша. — Какво беше това? Гръмотевица ли, барабани ли, що ли?
— Не знам — каза Фродо. — Вече от доста време гръмоли. Понякога сякаш земята се разтърсва, друг път като че застоялият въздух те удря в ушите.
— Къде е Ам-гъл? — озърна се Сам. — Не се ли е върнал още?
— Не — каза Фродо. — Ни съм го чувал, ни съм го виждал.
— Не мога да го търпя — заяви Сам. — Правичката да си кажа, не помня да съм вземал за из път нещо, което с такова удоволствие бих изгубил някъде. Ама ще е тъкмо в неговия стил да ни води толкова мили и да се затрие тъкмо сега, когато ще ни е най-нужен… е, ако изобщо ще има полза от него, в което се съмнявам.
— Забравяш Блатата — напомни Фродо. — Надявам се да не му се е случило нещо.
— Аз пък се надявам да не ни готви някой номер. И във всеки случай, надявам се да не е попаднал в чужди ръце, дето се вика. Че ако попадне, големи неприятности ни чакат.
В този миг отново се раздаде тътен и грохот — вече по-мощен и плътен. Земята потръпна под нозете им.
— Мисля, че и бездруго ни чакат неприятности — каза Фродо. — Боя се, че нашето пътешествие е към края си.
— Може би — отвърна Сам, — но има ли живот, има и надежда, както казваше моят Старик, и честичко добавяше: значи трябва да се подкрепим. Хапнете някой залък, господин Фродо, после дремнете.
Следобедът — поне Сам предполагаше, че трябва да го нарича така — бавно отмина. Надничайки извън прикритието, той виждаше само кафеникав свят без светлини и сенки, който бавно се преливаше в безформен, безцветен здрач. Фродо спеше неспокойно, мяташе се и от време на време мърмореше. На два пъти Сам като че ли го чу да изрича името на Гандалф. Времето сякаш се влачеше безкрай. Изведнъж Сам дочу зад гърба си съскане и ето че там беше Ам-гъл на четири крака, втренчил в тях лъскавите си очи.
— На крак, на крак! На крак, сънливци! — прошепна той. — На крак! Няма време за губене. Трябва да вървим, да, трябва веднага да вървим. Няма време за губене!
Сам го изгледа с подозрение — стори му се изплашен или развълнуван.
— Да тръгваме сега ли? Какви са тия игри? Още не е време. Не е дошло времето за чай, поне в ония прилични места, където се пие чай.
— Глупак! — изсъска Ам-гъл. — Тук не са прилични места. Не ни остава време, да, времето бяга. Няма време за губене. Трябва да вървим. Събуди се, господарю, събуди се!
Той се вкопчи в спящия; стреснат, Фродо се надигна и го хвана за ръката. Ам-гъл се издърпа и отстъпи назад.
— Не бива да са глупави — изсъска той. — Трябва да вървим. Няма време за губене!
Нищо повече не можаха да изкопчат от него. Не казваше нито къде е бил, нито какво очаква да се случи, та толкова бърза. Сам не криеше, че е изпълнен с дълбоки подозрения, но Фродо не показваше какво му минава през ум. Той въздъхна, вдигна раницата и се приготви да потегли към прииждащия мрак.
Ам-гъл ги поведе крадешком надолу по склона на хълма. Използваше всяко възможно прикритие, а през откритите места притичваше прегърбен почти до земята; но светлината вече бе толкова помръкнала, че и най-зорките зверове на пущинака едва ли биха забелязали хобитите, заметнати с тъмносивите плащове, нито пък биха ги чули, защото крачеха предпазливо, както умее дребният народ. Те отминаха и изчезнаха, без да пропука вейка или да шумне листец.