Дълга напречна долина прорязваше планините като дълбок пролив на сенчесто море. На отсрещния склон, малко навътре в долината, на висока скална площадка върху черния скут на Ефел Дуат се издигаха стените и кулите на Минас Моргул. Всичко бе мрачно наоколо, земя и небе, ала по нея се стичаше светлина. Не пленените лунни лъчи прозираха като древни времена през мраморните стени на Минас Итил, Лунната кула, прекрасна и искряща в прегръдката на хълмовете. Не, по-бледа от лъчите на болнавата луна, чезнеща в някакво бавно затъмнение, бе тази светлина, ту гаснеща, ту просветваща като злокобен дъх на тлен, мъртва светлина, лъчи, които не осветяват нищо. В стените и кулата зееха прозорци като безброй черни дупки, надничащи към пустотата вътре; ала върхът на кулата бавно се въртеше ту насам, ту натам като глава на чудовищен призрак, който се озърта в нощта. Тримата спътници дълго стояха там, свити, безволно загледани нагоре. Ам-гъл се опомни пръв. Отново ги задърпа тревожно за плащовете, но не изрече нито дума. Едва ли не насила ги помъкна напред. Всяка крачка бе неуверена, а времето сякаш бе забавило своя ход, та от вдигането на крака до отпускането му минаваха дълги, мъчителни минути.
И тъй, бавно достигнаха белия мост. Тук неясно просветващият път минаваше над потока в дъното на долината и лъкатушеше нагоре към градската порта — черна паст, зейнала сред външния пръстен на северната стена. От двете страни се разстилаха широки тераси, сенчести поля, покрити с бледи цветя. И те светеха — прекрасни, ала страховити по форма като безумни творения на кошмарен сън; излъчваха слаб, но отвратителен трупен мирис; дъх на тлен изпълваше въздуха. Мостът прескачаше от едната поляна към другата. В началото му се издигаха изкусно изваяни фигури — човешки и животински, ала всички до една скверни и отвратителни. Отдолу водата течеше безшумно и се изпаряваше, но парите, които се надигаха на тръпнещи спирали край моста, бяха мъртвешки хладни. Фродо усети, че му се завива свят и съзнанието му помръкна. После изведнъж, сякаш тласкан от нечия чужда воля, той забърза, залитайки напред. Бе протегнал ръце като слепец, а главата му се люшкаше, Двамата спътници изтичаха подир него. Сам хвана господаря си и го подкрепи, когато той се препъна и едва не падна досами началото на моста.
— Не натам! Не, не натам! — прошепна Ам-гъл, ала дъхът между зъбите му сякаш раздра като изсвирване тежкия покой и той ужасен се сви на земята.
— Стойте, господин Фродо! — промърмори Сам в ухото на Фродо. — Върнете се! Не натам. Ам-гъл казва да не ходите и поне този път съм съгласен с него.
Фродо прокара ръка по челото си и откъсна очи от града на хълма. Фосфоресциращата кула го бе омаяла и той се бореше с обзелото го желание да изтича по искрящия път нагоре към портата. Накрая с усилие се завъртя и при това движение усети как Пръстенът се съпротивява, изпъвайки верижката на врата му; а и очите му сякаш ослепяха, щом погледна настрани. Мракът отпред бе непроницаем.
Запълзял по земята като подплашен звяр, Ам-гъл вече изчезваше в здрача. Подкрепяйки и водейки своя залитащ господар, Сам го последва колкото можеше по-бързо. Недалеч от отсамния бряг на потока имаше пукнатина в каменната стена край пътя. Минаха през нея и Сам видя, че се намират на тясна пътека, която в началото блещукаше неясно, както и главният път, сетне се изкатерваше над полята с мъртвешките цветя и там помръкваше, криволичейки по северния склон на долината.
Рамо до рамо, хобитите се повлякоха по тази пътека, без да виждат избързалия напред Ам-гъл, освен когато се обръщаше да ги подкани. Тогава очите му засилваха със зеленикавобяла светлина, отразяваща може би злокобното сияние на Моргул или разпалена от някакво ответно настроение в душата му. Фродо и Сам непрестанно усещаха този мъртвешки блясък дори когато се озъртаха боязливо през рамо или свеждаха очи да дирят притъмнялата пътека. Бавно и мъчително се влачеха напред. Когато се изкачиха над зловонието и изпаренията на отровния поток, дъхът им олекна и мислите им се избистриха; ала сега в нозете им тегнеше непоносима умора, сякаш цяла нощ бяха мъкнали тежък товар или дълго бяха плували срещу някакъв мощен прилив. Накрая вече не можеха да продължат без почивка.