В същия миг Кралят на духовете се извърна, пришпори коня и препусна през моста, последван от цялото си мрачно войнство. Може би елфическите плащове заблуждаваха невидимите му очи, а умът на мъничкия му противник, намерил нова сила, бе отблъснал неговата мисъл. Но той бързаше. Часът вече бе ударил и по заповед на великия си Властелин трябваше да потегли на бой срещу Запада.
Като сянка сред сенките той скоро отмина надолу по лъкатушещия път, а зад него черните редици продължаваха да пресичат моста. От дните на Исилдуровата мощ не се помнеше тъй многобройна армия да е излизала от тази долина, нито пък тъй гнусна и въоръжена до зъби паплач да е връхлитала към бродовете на Андуин; и все пак бе само една и дори не най-голямата от войските, които потегляха от Мордор.
Фродо се размърда. И внезапно в душата му изплува споменът за Фарамир. „Най-сетне бурята се разрази — помисли той. — Тия безкрайни редици от копия и мечове отиват към Осгилиат. Ще успее ли Фарамир да пресече навреме? Той се догаждаше, ала знаеше ли часа? И кой може да удържи бродовете сега, когато се задава Кралят на Деветте Конници? Ще дойдат и други армии. Закъснях. Всичко е загубено. Много се бавих из пътя. Всичко е загубено. Дори и да изпълня задачата си, никой не ще узнае. Не ще има кому да кажа. Ще бъде напразно.“
Смазан от безсилие, той зарида. А Моргулското войнство все тъй минаваше по моста.
И тогава от безкрайно далече, сякаш от спомените за Графството през някое ранно слънчево утро, когато денят зове и вратите се разтварят, той дочу гласа на Сам:
— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!
Почти не би се изненадал, ако гласът добавеше: „Закуската ви е готова.“ Но Сам явно бе разтревожен и припрян.
— Събудете се, господин Фродо! — повтори той. — Отидоха си.
Раздаде се глух звън. Портите на Минас Моргул се бяха затворили. Последният ред копия чезнеше надолу по пътя. Отвъд долината кулата все още се хилеше зловещо, ала светлината в нея гаснеше. Целият град потъваше в мрачна, тягостна сянка на безмълвие. Ала и сега го изпълваше бдителност.
— Събудете се, господин Фродо! Отидоха си и ще е добре да тръгваме и ние. Отсреща е останало нещо живо, нещо с очи или поне с виждаща мисъл, ако ме разбирате; колкото повече стоим на едно място, толкова по-скоро ще ни спипа. Хайде, господин Фродо!
Фродо надигна глава, после се изправи. Отчаянието не го напускаше, но слабостта бе отминала. Той дори се усмихна мрачно, усещайки сега толкова ясно, колкото преди миг бе чувствал обратното, че ако може, ще трябва да изпълни дълга си и че целта няма нищо общо с това дали Фарамир, Арагорн, Елронд, Галадриел, Гандалф или който и да било ще разбере някога за това. Той стисна тояжката с едната си ръка и стъкленицата с другата. Като зърна, че през пръстите му се процежда ясна светлина, я прибра в пазвата си и я притисна към сърцето си. Сетне обърна гръб на Моргул — вече само мъждива светлинка отвъд мрачна пропаст — и се приготви да поеме нагоре.
Изглежда, че когато се отвориха портите на Минас Моргул, Ам-гъл бе пропълзял покрай ръба към отвъдния мрак, изоставяйки хобитите там, където се бяха проснали. Сега се довлече назад с тракащи зъби и треперещи пръсти.
— Безумци! Глупци! — изсъска той. — Живо! Да не мислят, че заплахата е отминала. Не е. Живо!
Без да отвръщат, те го последваха към стръмния корниз. Дори след като бяха видели толкова много заплахи, пътят не им се нравеше твърде, ала това не трая дълго. Скоро пътеката наближи един заоблен ръб, където планинският склон отново свръщаше настрани и внезапно навлезе в тесен отвор сред скалата. Бяха достигнали първата от стълбите, за които говореше Ам-гъл. Наоколо царуваше почти пълен мрак и те едва различаваха протегнатите си ръце; но бледите очи на Ам-гъл засияха няколко фута по-нагоре, когато се обърна към тях.
— Внимателно! — прошепна той. — Стъпала. Много стъпала. Трябва да внимават!
И наистина трябваше да внимават. Отначало Фродо и Сам се чувстваха по-спокойни под закрилата на стените, но стълбата бе стръмна, почти отвесна, и докато се катереха нагоре, те все по-натрапчиво усещаха дълбокия черен кладенец под себе си. А стъпалата бяха тесни, неравномерно разположени и често коварни — бяха изтъркани и гладки по ръбовете, някои бяха счупени, други пукаха, щом положеха крак върху им. Хобитите мъчително продължаваха напред и накрая взеха да се вкопчват отчаяно с пръсти в близките стъпала, превъзмогвайки с усилие на волята болката при всяко прегъване и изправяне на коленете; а стълбата навлизаше все по-дълбоко в отвесния планински склон, все по-нагоре се издигаха стените над главите им.