Спря и се вгледа по-внимателно. Отляво рогът бе висок и строен; вътре пламтеше червена светлина или пък отвъдното зарево се процеждаше през някакъв отвор. Изведнъж разбра, че това е черна кула, надвиснала над прохода. Докосна ръката на Сам и посочи нататък.
— Не ми се нрави тая гледка! — каза Сам. — Значи тоя твой таен път се оказва охраняван в крайна сметка — обърна се той към Ам-гъл. — Което си знаел през цялото време, предполагам?
— Те наблюдават всички пътища, да — отвърна Ам-гъл. — Разбира се, че ги наблюдават. Но хобитите трябва да се промъкнат отнякъде. Тоя път може да е най-зле охраняван. Може би всички са отишли към голямата битка, може би!
— Може би — изръмжа Сам. — Е, засега изглежда, че има още доста катерене, додето стигнем там. А и тунелът ни чака. Мисля, че би трябвало да си починете, господин Фродо. Не знам кое време е, нощ ли е или ден, но се мъкнем вече дълги часове.
— Да, трябва да си починем — каза Фродо. — Хайде да намерим някое кътче на завет и да съберем сили… за последния преход.
И наистина така го усещаше. Ужасите на отвъдните земи и делото, което трябваше да извърши там, му се струваха все още твърде далечни, за да се тревожи за тях. Бе напрегнал цялата си воля към една цел — да проникне някак през тази непреодолима стена и нейната стража. Стореше ли невъзможното, тогава някак си щеше да изпълни и задачата или поне така му се струваше в морния и мрачен час, докато все още се влачеше из каменните сенки под Кирит Унгол.
Седнаха в мрачната пукнатина, между две грамадни каменни колони — Фродо и Сам малко навътре, а Ам-гъл се сви на земята близо до отвора. Хобитите похапнаха, уверени, че това ще е последната им трапеза, преди да се спуснат в Безименната страна, може би и последната им съвместна трапеза. Задоволиха се с малко от гондорските запаси и една-две елфически питки, после отпиха по глътка вода — само колкото да навлажнят пресъхналите си гърла, защото трябваше да пестят.
— Питам се кога ли пак ще намерим вода? — обади се Сам. — Но предполагам, че и там трябва да пият. Орките все пият нещо, нали?
— Да, пият — каза Фродо. — Но да не говорим за това. Не са за нас техните напитки.
— Значи толкова по-важно е да напълним манерките. Но насам няма никаква вода — отдавна не съм чувал бълбукане. Пък и Фарамир казваше да не пием моргулска вода.
— Никаква вода, извираща от Имлад Моргул, така каза. Вече не сме в долината и ако срещнем извор, той ще отива към нея, а не обратно.
— Бих рискувал само ако умирам от жажда — каза Сам. — Някакво зловещо чувство тегне над тия места. — Той подсмръкна. — И намирисва. Усещате ли? Странна миризма, застояла. Не ми харесва.
— Тук изобщо нищо не ми харесва — отвърна Фродо, — канара и връх, кокал или дъх. Земя, въздух и вода, всичко изглежда прокълнато. Но такъв път ни е отреден.
— Да, така е — съгласи се Сам. — И изобщо нямаше да сме тук, ако знаехме повечко, преди да потеглим. Но предполагам, че често става тъй. Юначествата в старите приказки и песни, господин Фродо — аз ги наричах приключения. Мислех си, че чудесните герои в легендите ходят да ги търсят, защото ги желаят, защото са вълнуващи, а пък животът е скучничък и трябва малко развлечение, дето се вика. Но не е така в истинските легенди, в ония, които остават в паметта. Обикновено хората сякаш просто се заплитат в тях — такъв път им е бил отреден, както казахте. Но предполагам, че са имали безброй възможности, също като нас, да се върнат назад, само че не са го сторили. А ако бяха отстъпили, нямаше да знаем, защото щяха да потънат в забрава. Ние чуваме само за ония, които просто са си вървели напред… и невинаги към щастливия край, забележете; във всеки случай не към онова, което героите (а не слушателите) биха нарекли „щастлив край“. Нали знаете, да се върнат у дома и да заварят всичко наред, макар и попроменено — както старият господин Билбо. Но това невинаги са най-интересните приказки, ако и да изглеждат най-приемливи за героя! Питам се, в каква ли легенда сме попаднали?
— И аз се питам — каза Фродо. — Но не знам. В истинските легенди е винаги така. Погледни която й да е от любимите си истории. Ти можеш да знаеш или да се досещаш каква е, щастлива или печална, но героите не знаят. И не ти се иска да узнаят.