— Не, сър, разбира се, че не. Берен например — той не си е мислил, че ще вземе Силмарила от Желязната корона в Тангородрим, и все пак го е сторил, а там е било къде-къде по-лошо място, изпълнено с по-черни заплахи от нашите. Но разбира се, оная легенда е дълга, минава през щастие и скръб и продължава отвъд тях… а Силмарилът е стигнал чак до Еарендил. Ама как не се сетих досега, сър! Ние имаме… вие имате от неговата светлина в оная звездна стъкленица, която ви подари Владетелката! Ами че като си помисли човек, още сме в същата легенда! Тя продължава. Нима великите легенди никога не свършват?
— Не, легендите не свършват — каза Фродо. — Само хората идват и си отиват, когато ролята им свърши. И нашата ще свърши… рано или късно.
— И тогава ще можем да си починем и да поспим — добави Сам. После мрачно се разсмя. — Точно това си мисля, господин Фродо. Най-обикновена почивка, сън и да се събудим за сутрешната работа в градината. Боя се, че през цялото време това ми е едничката надежда. Разните големи и важни планове не са за такива като мен. И все пак се питам дали някой ден ще попаднем в песен или легенда. Е, вярно, вече сме попаднали, но искам да кажа: словоплетците да поемат тая история, та много и много години подир това да я разправят край огнището или да четат от грамадански книги с червени и черни букви. И някой ще каже: „Хайде да чуем за Фродо и Пръстена!“ А друг: „Да, това е любимата ми приказка. Фродо е бил храбър, нали татко?“ — „Да, моето момче, най-прочутият хобит, а това не е малко.“
— Даже е попрекалено — каза Фродо и се разсмя звънко, от сърце.
Откакто Саурон бе дошъл в Средната земя, тия мрачни места не бяха чували такъв звук. На Сам изведнъж му се стори, че камъните се ослушват, а високите канари се свеждат над тях. Но Фродо не им обърна внимание и отново се разсмя.
— Ех, Сам, като те слушам и някак се развеселявам, сякаш легендата вече е написана докрай. Но ти пропусна един от главните герои — юначния Самознай. „Искам още за Сам, татко. Защо не са вмъкнали повече от приказките му, татко? Тях харесвам, разсмиват ме. А пък Фродо не би стигнал далеч без Сам, нали, татко?“
— Хайде, не се подигравайте, господин Фродо — каза Сам. — Аз говорех сериозно.
— И аз — отвърна Фродо. — Не се подигравам. Само дето малко прибързваме. Ние двамата, Сам, още се влачим из най-страшната част от легендата и нищо чудно тъкмо тук някой да каже: „Затвори книгата, татко; не искаме да четеш.“
— Може би — кимна Сам, — но аз не бих го казал. Всичко е другояче, когато нещата са отдавна отминали и включени в част от голямата легенда. Ами че дори Ам-гъл би могъл да изглежда добър в приказката, във всеки случай по-добър, отколкото като ти се изпречи на пътя. А и както разправя, едно време е обичал приказки. Питам се за какъв се мисли — за герой или негодник? Ам-гъл! — подвикна той. — Би ли искал да си герой… ама къде изчезна пак?
От Ам-гъл нямаше и следа нито край входа на убежището им, нито из околните сенки. Както обикновено, той бе отказал храната им и прие само глътка вода; сетне като че се бе сгушил да поспи. Предишния ден бяха предположили, че поне една от целите на дългото му отсъствие е била да подири храна по своя вкус; а сега явно пак се бе измъкнал, докато разговаряха. Но за какво ли този път?
— Не ми харесва, дето се изнизва, без да се обади — каза Сам. — Още повече сега. Не може да дири храна из тия места, освен ако не му е хрумнало да дъвче камънаци. То тук и стръкче мъх не се намира!
— Вече няма смисъл да се тревожиш за Ам-гъл — каза Фродо. Без него нямаше да се доберем дотук, дори прохода нямаше да видим, тъй че трябва да се примирим с нрава му. Ако ни мами — мами ни, и толкоз.
— Все пак бих предпочел да го държа под око — заяви Сам. — Особено ако ни мами. Спомнете си, че така и не ни каза дали проходът е охраняван, или не. А сега откриваме отсрещна кула… може да е изоставена, може и да не е. Мислите ли, че е отишъл да ги доведе — орките или някакви други твари?
— Не, не мисля — отвърна Фродо. — Дори да е замислил някаква злина, което е напълно възможно, не вярвам да доведе орките или други слуги на Врага. Защо да чака досега, да търпи мъките на дългото изкачване и да идва тъй близо до страната, от която се бои? Откакто го срещнахме, навярно е имал не една възможност да ни предаде на орките. Не, ако изобщо предприеме нещо, то ще е някакво самостоятелно дребно коварство, за което се надява, че никой няма да узнае.