— Е, предполагам, че сте прав, господин Фродо — съгласи се Сам. — Не че ми олеква кой знае колко. Не греша: уверен съм, че мене би ме предал на орките, без да му мигне окото. Но бях забравил… Безценното му. Не, предполагам, че през цялото време целта е била Безценното за горкия Смеагол. Това е единствената идея за всичките му кроежи, ако изобщо крои нещо. Едно не мога да се досетя — с какво ще му помогне това, че ни доведе насам.
— Нищо чудно и той да не може да се досети — каза Фродо. — И не вярвам в замътената му глава да има само един прост и ясен план. Мисля, че отчасти наистина се мъчи да спаси Безценното от Врага, додето му е по силите. Защото и за него би било пагубно, ако Врагът го овладее. А от друга страна, навярно просто протака и изчаква да му дойде късметът.
— Да. Крадльо и Смрадльо, както казвах преди — рече Сам. — Но колкото повече наближават земите на Врага, толкова повече Крадльо ще заприличва на Смрадльо. Помнете ми думата: ако изобщо стигнем до онзи проход, той не ще ни остави да пренесем съкровището през границата без неприятности.
— Още не сме стигнали дотам — каза Фродо.
— Не, но дотогава ще трябва да си отваряме очите на четири. Ако ни завари да дремем, Смрадльо бързичко ще изплува на повърхността. Ама не мислете, господарю, че ще е опасно да поспите сега. Легнете до мен, тук сте на сигурно място. Драго ще ми стане да ви видя, че спите. Аз ще ви пазя; пък и легнете ли до мен, ще ви прегърна и никой не ще може да ви пипне, без верният Сам да усети.
— Да спя! — промълви Фродо и въздъхна, сякаш бе зърнал сред пустиня прохладен зелен мираж. — Да, дори и тук бих могъл да поспя.
— Спете тогава, господарю! Положете глава в скута ми.
И така ги завари Ам-гъл няколко часа по-късно, когато изпълзя крадешком надолу по пътеката от отсрещния полумрак. Облегнал гръб на камъка, Сам седеше с клюмнала настрани глава и дишаше тежко. Фродо бе отпуснал глава в скута му и спеше дълбоко; на бялото му чело лежеше мургавата десница на Сам, а левицата мирно почиваше върху гърдите на господаря. Покоят бе изгладил лицата и на двамата.
Ам-гъл се вгледа в тях. Странно изражение изплува на изпитото му, прегладняло лице. Блясъкът в очите му помръкна и сега те изглеждаха мътни, сиви, стари и уморени. Той се преви като от болезнен спазъм и се извърна настрани, взря се нагоре към прохода, поклащайки глава, сякаш увлечен в някакъв вътрешен спор. Сетне се върна назад, бавно протегна трепереща ръка и много предпазливо докосна коляното на Фродо — ала докосването бе почти ласка. Ако в този мимолетен миг някой от спящите можеше да го види, би си помислил, че е съзрял стар, морен, съсухрен от старост хобит, преплувал през годините далеч отвъд отредения му срок, далеч от роднини и близки, от полята и реките на младостта — старо, прегладняло и клето създание.
Но от докосването Фродо се размърда и тихичко извика насън, а Сам незабавно се разбуди. Първото, което видя, бе Ам-гъл — зает „да опипва господаря“, както му се стори.
— Хей, ти! — грубо рече той. — Какво си замислил!
— Нищо, нищо — меко отвърна Ам-гъл. — Мил господар!
— Не споря — каза Сам. — Но къде беше, дърт негоднико? Сигурно си скитосвал насам-натам.
Ам-гъл се отдръпна и под тежките му клепачи заискри зелена светлина. Сега бе досущ като паяк — с изпъкнали очи, приклекнал на свити ръце и крака. Мимолетният миг бе отминал и вече нямаше да се върне.
— Скитоссвал, скитоссвал! — изсъска той. — Тия хобити вечно са толкоз любезни, да. О, мили хобити! Смеагол ги води по тайни пътища, които никой друг не би открил. Морен е, жаден е, да, жаден, но ги води и дири пътеки, а те казват: скитосваш, скитосваш. Много мили приятели. О, да, безценни, много мили.
Макар да си остана недоверчив, Сам усети леко угризение.
— Извинявай — каза той. — Съжалявам, но ме стресна от сън. А пък не трябваше да спя, затова малко се разлютих. Но господин Фродо е уморен, помолих го да подремне; ами това е. Извинявай. Ама къде беше наистина?
— Скитосвах — каза Ам-гъл и зеленият блясък все тъй пламтеше в очите му.
— Добре де — каза Сам, — мисли каквото искаш! Не вярвам да съм бил далеч от истината. А сега ще е най-добре всички да вземем да скитосваме нагоре. Кое време е? Днес ли е, или утре?
— Утре е — каза Ам-гъл, — по-точно беше утре, когато хобитите легнаха да спят. Много глупаво, много опасно… ако не беше горкият Смеагол да скитосва наоколо и да пази.
— Май скоро ще ни втръсне тая дума — каза Сам. — Нищо де. Ще събудя господаря.