Той нежно приглади къдриците над челото на Фродо и като се приведе над него, тихичко изрече:
— Събудете се, господин Фродо! Събудете се!
Фродо се размърда, отвори очи и се усмихна, виждайки склоненото отгоре лице на Сам.
— Рано ме вдигаш, нали, Сам? Още е тъмно.
— Да, тук винаги е тъмно. Но Ам-гъл се върна, господин Фродо, и казва, че е утре. Значи трябва да вървим. Още малко остана.
Фродо дълбоко въздъхна и седна.
— Още малко! — каза той. — Здрасти, Смеагол! Намери ли нещо за хапване? Почина ли си?
— Няма храна, няма почивка, нищо няма за Смеагол — отвърна Ам-гъл. — Той е скитник.
Сам изцъка с език, но се удържа.
— Недей да си слагаш прякори, Смеагол — възрази Фродо. — Неразумно е, все едно дали са верни, или не.
— Смеагол трябва да приема каквото му подхвърлят — отвърна Ам-гъл. — Тоя прякор му го даде господин Самознай, хобитът, който знае толкова много.
Фродо изгледа Сам.
— Да, сър — призна си Сам. — Подметнах тая дума, като се бях стреснал от сън и го зърнах наблизо. Казах, че съжалявам, ама търпението ми се изчерпа.
— Добре, да забравим това — каза Фродо. — Но сега, Смеагол, изглежда, че двамата с теб стигнахме където трябваше. Кажи ми, можем ли сами да намерим пътя по-нататък? Проходът вече се вижда и ако знаем пътеката натам, предполагам, че споразумението ни е приключило. Ти изпълни каквото бе обещал и сега си свободен — свободен да се върнеш, където ще намериш храна и почивка, да вървиш накъдето желаеш, само не при слугите на Врага. И някой ден може да си получиш наградата — от мен или от ония, що ще ме помнят.
— Не, не, още не — изхленчи Ам-гъл. — О, не! Те не могат сами да намерят пътя, нали? О, не, наистина не. Тепърва идва ред на тунела. Смеагол трябва да продължи. Няма почивка. Още не!
Глава 9
Бърлогата на Корубана
Може наистина да беше ден, както казваше Ам-гъл, но хобитите почти не забелязваха разликата, само натегналият небосвод като че не бе тъй непроницаемо черен, а по-скоро напомняше безкраен димен покров; дълбокият нощен мрак още се спотайваше из пукнатини и ями, ала сега каменистият свят наоколо бе обгърнат от мъглява сива сянка. Ам-гъл пое начело и хобитите го последваха рамо до рамо до дългата стръмна клисура сред стълбове и колони от нацепена, изветряла скала, които стърчаха от двете им страни като грамадни безформени статуи. Не се чуваше никакъв звук. Някъде напред, на около миля може би, се извисяваше сива стена — последен чудовищен планински масив, устремен право нагоре. Все по-тъмна се мержелееше канарата и растеше с всяка крачка, докато надвисна над тях, закривайки всичко лежащо отвъд нея. Дълбока сянка тегнеше в подножието й. Сам подуши въздуха.
— Фу! Каква воня! — промърмори той. — Става все по-силна и по-силна.
Скоро навлязоха в сянката и сред нея зърнаха отвора на нова пещера.
— Натам е пътят — тихо каза Ам-гъл. — Това е входът на тунела.
Той не каза името му — Торех Унгол, Бърлогата на Корубана. Отвътре долиташе смрад, не просто болнавият мирис на тлен сред полята на Моргул, а гнусно зловоние, сякаш сред мрака бе струпана накуп неописуема мръсотия.
— Това ли е единственият път, Смеагол? — запита Фродо.
— Да, да — отвърна той. — Да, сега трябва да вървим натам.
— Да не искаш да кажеш, че си минавал през тая дупка? — обади се Сам. — Пфу! Е, сигурно вонята не ти пречи.
Очите на Ам-гъл проблеснаха.
— Той не знае какво ни пречи, нали, безценни? Не, не знае. Но Смеагол може да търпи. Да. Минавал е оттук. О, да, точно оттук. Това е единственият път.
— Питам се откъде ли идва вонята — рече Сам. — Смърди като… е, по-добре да не приказвам. На бас се хващам, че е някоя гадна оркска дупка, претъпкана с боклуци от сто години насам.
— Добре де — каза Фродо. — Орки или не, щом е единственият път, ще трябва да минем по него.
Дълбоко си поеха дъх и влязоха вътре. След няколко крачки потънаха в непрогледен мрак. Откакто напуснаха черните коридори на Мория, Фродо и Сам не бяха срещали подобна тъмнина, а колкото и невероятно да изглеждаше, тук тя бе още по-плътна и тежка. Тук въздухът бе неподвижен, застоял, тежък и звуците замираха в него. Сякаш крачеха през черни изпарения, породени от самия мрак, и всяко вдишване носеше слепота не само на очите, но и за разума, та дори споменът за цветове, форми и светлина помръкна в мислите им. Нощта беше всичко, нощта щеше да е всичко — от началото до свършека на света.