Но засега им оставаше поне осезанието и отначало чувствителността на ръцете и краката им изглеждаше почти болезнено изострена. За тяхна изненада стените се оказаха гладки, а подът, с изключение на някое стъпало тук-там, бе равен и прав, устремен нагоре все така полегато. Тунелът бе висок и просторен, толкова просторен, че макар да вървяха един до друг, докосвайки страничните стени с протегнати ръце, хобитите бяха разделени — мракът ги обгръщаше в самота.
Ам-гъл бе тръгнал пръв и, изглежда, беше само няколко крачки по-напред. Докато още бяха в състояние да обръщат внимание на такива неща, те го чуваха да съска и да се дави нейде съвсем наблизо. Но с времето сетивата им се притъпиха, осезанието и слухът като че се вцепениха и пътниците продължаваха да опипват, да крачат все напред и напред, тласкани само от силата на волята, с която бяха влезли навътре — волята да минат през мрака и желанието да стигнат до отвъдната порта.
Скоро изгубиха чувството за време и разстояние, но навярно не бяха вървели дълго, когато, опипвайки стената отдясно, Сам откри, че в нея има отвор — за миг усети да полъхва не толкова застоял въздух, сетне отмина нататък.
— Тук има и други коридори — с усилие прошепна той и му се стори, че звуците с мъка излизат от устните му. — На оркска бърлога прилича, не ще и дума!
След това — той отдясно, Фродо отляво — минаха край още три-четири подобни отвора, ту по-малки, ту по-големи; но засега не се колебаеха в избора на главния път, който беше прав, без завои, и непрекъснато се изкачваше. Ала колко бе дълъг, колко още трябваше да търпят и щяха ли да издържат? Колкото повече се изкачваха, толкова по-душно ставаше; взе да им се струва, че в непрогледната тъма често срещат не само зловонния въздух, но и някакви по-плътни препятствия. Докато се провираха напред, усещаха как нещо се провлачва по главите и ръцете им — дълги пипала или провиснали налепи, не можеха да разберат. А вонята продължаваше да се засилва. Тя стана толкова непоносима, че скоро бяха готови да повярват, че от всичките им сетива е оцеляло единствено обонянието — и то за да ги мъчи. Час, два, три — колко бяха прекарали в тази мрачна дупка? Часове… а може би дни, седмици. Присвил рамене, Сам се отдръпна от стената на тунела към Фродо, ръцете им се срещнаха, преплетоха пръсти и така, един до друг, двамата продължиха упорито напред.
Най-сетне, както опипваше лявата стена, Фродо внезапно стигна до пустота. Едва не падна настрани. Тук имаше някакъв отвор в скалата, по-широк от всички срещани досега; от него долиташе гнусна смрад и чувство за толкова жестока спотаена злоба, че Фродо се олюля. В същия миг и Сам залитна напред.
Борейки се с призляването и страха, Фродо стисна ръката на Сам.
— Ставай! — изрече той с беззвучен дрезгав шепот. — Всичко идва оттук, вонята и заплахата. Да бягаме! Бързо!
Напрягайки сетните остатъци от сила и решителност, той вдигна Сам на крака и застави собствените си крайници да се раздвижат. Сам се запрепъва край него. Крачка, две, три… шест. Навярно бяха отминали страховития невидим отвор — така или иначе, изведнъж стана по-леко да се движат, сякаш враждебната воня ги бе изтървала за миг. Все тъй, ръка за ръка, те продължиха да се влачат напред.
Но почти веднага налетяха на нова пречка. Изглежда, че галерията се раздвояваше и в мрака не можеха да разберат кой тунел е по-широк или продължава по-направо. Накъде да поемат, наляво или надясно? Нямаше какво да ги упъти, а погрешният избор почти несъмнено щеше да се окаже фатален.
— Накъде отиде Ам-гъл? — изпъшка Сам. — И защо не ни изчака?
— Смеагол! — опита се да извика Фродо. — Смеагол!
Ала гласът му бе прегракнал и едва излетяло от устните му, името заглъхна. Не отвърна ни глас, ни ехо, нито дори трепет на въздуха.
— Чини ми се, че тоя път наистина е избягал — промърмори Сам. — Комай точно тук се е канил да ни доведе. Ам-гъл! Ще съжаляваш за това, само да те спипам.
Тършувайки и опипвайки из тъмното, те скоро откриха, че левият отвор е запречен — или беше задънена улица, или от свода бе рухнала скала.
— Насам няма път — прошепна Фродо. — Верен или не, трябва да поемем по другия.
— И по-бързо! — изпъхтя Сам. — Насам се навърта нещо по-лошо от Ам-гъл. Усещам как ни гледа.
Едва бяха изминали няколко ярда, когато в тежката, глуха тишина долетя ненадеен ужасяващ звук — гъгниво бълбукане и протяжно отровно съскане. Завъртяха се, но нищо не успяха да видят. Застинали неподвижно, двамата се взираха и чакаха неизвестно какво.