— Капан! — възкликна Сам, положи ръка върху дръжката на меча и неволно си спомни за мрака в могилата, където го бе намерил.
„Ех, ако старият Том беше наблизо сега!“ — помисли си той. Сетне, както стоеше сред мрака, с натегнала в сърцето чернилка от отчаяние и гняв, му се стори, че вижда светлина — светлина в съзнанието си, отначало почти непоносимо ярка, като слънчев лъч за очи, които дълго са се мъчили сред бездънен кладенец. После светлината се превърна в цвят — зелено, златно, сребристо, бяло. Нейде далече, като миниатюрна картинка, изрисувана от елфически пръсти, зърна Владетелката Галадриел, застанала в лориенската трева с дарове в шепите. „А за теб, Носителю на Пръстена — чу той далечен, но ясен глас, — съм приготвила това.“
Бълбукащото съскане наближаваше и се раздаде скърцане, сякаш пукаха ставите на някаква огромна твар, която бавно и решително напредваше в мрака. Откъм нея долиташе смрад.
— Господарю, господарю! — викна Сам и в гласа му бликнаха живот и настойчивост. — Дарът на Владетелката! Звездната стъкленица! Светлина в мрачните места, нали така казваше. Звездната стъкленица!
— Звездната стъкленица? — промърмори Фродо, сякаш без да разбира отговаряше от дълбините на дрямката. — Ами да! Как можах да я забравя? Светлина, когато помръкнат всички други светлини! А сега наистина само светлината може да ни спаси.
Бавно потъна ръката му в пазвата, бавно издигна той Стъкленицата на Галадриел. За миг тя просветна неясно като изригваща звезда, която се бори с тежките земни мъгли, сетне мощта й нарасна и заедно с надеждата в душата на Фродо тя се разгоря и лумна със сребърен пламък като мъничко, ослепително грейнало слънце, сякаш сам Еарендил бе слезнал от високите поля на залеза с последния Силмарил на чело. Мракът отстъпи пред нея и тя като че засия сред глобуса от въздушен кристал, а по ръката под нея заискри пламък.
Фродо смаяно гледаше този вълшебен дар, който бе носил тъй дълго, без да подозира цялата му ценност и мощ. Почти не си бе спомнял за него по пътя, преди да стигнат до Моргулската долина, и никога не го бе използвал от страх да не се издаде със светлината.
— Айя Еарендил Еленион Анкалима! — изкрещя той, без да знае що е изрекъл, сякаш през устните му говореше друг глас — ясен, несмутен от зловонния въздух на подземието.
Но в Средната земя има и други сили, величия на нощта, и те са древни и могъщи. А Тя, която броди из мрака, бе чувала в дълбините на времето елфите да надават този вик, без да се изплаши от него. Не се стресна и сега. Още преди да довърши, Фродо усети напора на чудовищна злоба и убийствен поглед, вперен в него. Малко по-надолу из тунела, между тях и отвора, където се бяха препънали, той постепенно взе да различава очи — два огромни грозда от фасетъчни очи. Прииждащата заплаха най-сетне бе разкрита. Лъчите на звездната стъкленица се пречупваха и отразяваха в хилядите им фасетки, ала зад блясъка бавно се разгряваше смъртоносен пламък, подклаждан от някакъв дълбок кладенец на злобната мисъл. Чудовищни и страховити бяха тия очи, животински, но изпълнени с ясни намерения, грозна наслада и злорадство над пленени жертви, изгубили всяка надежда за бягство.
Поразени от ужас, Фродо и Сам бавно отстъпваха назад, приковали поглед в страховития взор на тия пагубни очи; но с всяка тяхна крачка очите пристъпваха напред. Ръката на Фродо се люшна и Стъкленицата бавно слез надолу. И изведнъж, изпуснати от злобната магия, за да потърчат в безпомощна паника за забава на очите, двамата се завъртяха и побягнаха; ала тичайки, Фродо се озърна и с ужас видя, че очите тутакси се впускат подир тях. Смъртоносното зловоние ги обгръщаше като облак.
— Стой! Стой! — отчаяно викна той. — Бягството е безсмислено.
Очите бавно пълзяха напред.
— Галадриел! — изкрещя той и като събра смелост, отново надигна Стъкленицата.
Очите спряха. За миг погледът им отслабна, сякаш ги бе смутило неясно съмнение. Тогава сърцето на Фродо пламна и без да мисли дали постъпва безумно, отчаяно или храбро, той пое Стъкленицата в лявата си ръка, а с дясната изтегли меча. Жилото излетя от ножницата и по тънкото еластично острие заиграха сребърни искри, а по ръбовете лумна синкав пламък. С високо вдигната звезда, с изпънат меч, Фродо, хобит от Графството, закрачи непреклонно срещу очите.
Те се подвоумиха. Обхвана ги колебание пред наближаващата светлина. Едно по едно помръкнаха и бавно отстъпиха назад. Още никога не ги бе пробождала тъй убийствено ярка светлина. Тук, под земята, се бяха укрили в безопасност от слънце, луна и звезди, но ето че звездата сама бе слязла към, земните недра. Тя наближаваше неумолимо и очите потръпнаха от страх. Изгаснаха едно след друго; обърнаха се и там, където не достигаше светлината, огромно туловище ги закри с чудовищната си сянка. Очите изчезнаха.