— Господарю, господарю! — извика Сам. Изтеглил меча си за бой, той бе застанал плътно отзад. — Звезди и слава! Песни ще пеят елфите за вас, само да узнаят! И дано доживея да им разправя и да ги чуя как пеят. Само не продължавайте нататък, господарю. Не слизайте в онази бърлога! Сега е едничкият ни шанс. Да се измъкваме от тая гнусна дупка.
И тъй те отново се обърнаха и първо закрачиха, сетне затичаха, защото тунелът напред се издигаше стръмно и с всяка крачка възлизаха все по-високо над зловонието на невидимото леговище, а в нозете и сърцата им се възраждаше нова сила. Но зад тях още се прокрадваше омразата на Пазителката — може би временно заслепена, ала непобедена, все тъй жадна за смърт. Ето че насреща им долетя чист, прохладен въздух. Най-сетне отворът в края на тунела бе пред тях. Задъхани, зажаднели за открит простор, те се хвърлиха напред; и изведнъж смаяно се олюляха и паднаха назад. Изходът бе запречен с някаква преграда, но не от камък — привидно мека и податливата всъщност непробиваемо яка; въздухът минаваше през нея, но не прозираше нито лъч. Отново се втурнаха и отново отхвръкнаха назад.
Вдигнал високо Стъкленицата, Фродо се вгледа и зърна отпред някаква сивота, която звездното сияние не можеше нито да прониже, нито да освети, като че бе сянка, неродена от светлина, и затова неподвластна на нея. От пода до тавана, от стена до стена бе разпъната грижливо широка мрежа, изплетена сякаш от някакъв грамаден паяк, но по-гъста и далеч по-огромна — всяка нишка бе дебела колкото въже.
— Паяжини! — зловещо се разсмя Сам. — Това ли било? Паяжини! Ама какъв паяк! Сега ще им видим сметката!
Той яростно замахна с меча си, ала ударената нишка не се скъса. Само леко поддаде и сетне като изпъната тетива отклони острието и отхвърли нагоре меча и ръката. Три пъти удари Сам с все сила и накрая една-единствена от безбройните нишки се скъса, завъртя се и изсвистя във въздуха. Единият край шибна ръката на Сам, той изкрещя от болка, отскочи и притисна удареното място към устата си.
— Ще минат дни, докато си пробием път по тоя начин — каза той. — Какво да правим? Връщат ли се очите?
— Не, не се виждат — отвърна Фродо. — Но все още усещам, че ме гледат или мислят за мен — може би кроят нов план. Ако тая светлина изгасне, няма да ги чакаме дълго.
— Тъкмо накрая да попаднем в капана! — горчиво възкликна Сам и умора и отчаяние засенчиха гнева му. — Като мушици в паяжина. Дано по-скоро проклятието на Фарамир да настигне онзи Ам-гъл!
— Това сега няма да ни помогне — каза Фродо. — Хайде! Да видим какво ще постигне Жилото. Нали е елфически кинжал. В мрачните клисури на Белерианд, където са го изковали, е имало мрежи на ужаса. Но ти ще трябва да стоиш на стража и да ме пазиш от очите. Хайде, вземи звездната Стъкленица. Не бой се. Дръж я високо и наблюдавай!
Фродо пристъпи към огромната сива мрежа и я посече с широк замах, зърна как лютото острие бързо прелетя през ред плътно преплетени нишки и мигом отскочи назад. Обгърнат от синкав блясък, мечът ги сряза като откос свежа трева, въжетата отлетяха настрани, сгърчиха се и увиснаха безпомощно. В мрежата зейна широк процеп.
Фродо удряше и удряше, докато паяжината се раздра докъдето можеше да стигне, а горната част се разлюля като дрипа под напора на нахлуващия вятър. Примката бе разкъсана.
— Ела! — изкрещя Фродо. — Напред! Напред!
Изведнъж го изпълни докрай дива радост, че се е изтръгнал от дъното на отчаянието. Главата му се завъртя като от буйно вино. Без да спира да крещи, той се втурна навън.
За очите му, минали през бърлогата на нощта, тия мрачни земи изглеждаха светли. Огромните облаци пушек се бяха надигнали и изтънели. Отминаваха последните часове на мрачния ден; червеното зарево на Мордор бе помръкнало сред навъсен здрач. Ала на Фродо му се струваше, че вижда утро, изпълнено с внезапна надежда. Бе стигнал почти до върха на стената. Само още малко нагоре. Проходът Кирит Унгол бе пред него — неясен прорез в черния хребет, ограден от мрачно забити в небето скални остриета. Само един кратък устрем, един последен бяг и щеше да мине отвъд!
— Проходът, Сам! — изкрещя той, без да обръща внимание на пронизителния си глас, който, освободен от задухата на тунела, сега звучеше високо и волно. — Проходът! Тичай, тичай и ще минем — ще минем, преди някой да ни спре!