Ам-гъл изпищя и го изтърва. Сам не изпусна случая; отново замахна яростно, без да губи време да прехвърли тояжката в десницата си. Бърз като змия, Ам-гъл се плъзна настрани и вместо по главата, ударът го улучи по гърба. Тояжката изпращя и се строши. Това му стигаше. Да сграбчва изотзад отдавна му бе любима игра и рядко губеше в нея. Но този път, подведен от презрението си към Сам, бе допуснал грешката да бъбри и злорадства, преди да е хванал с две ръце гърлото на жертвата. Всичко се проваляше в хубавия му план, откакто онази ужасна светлина тъй неочаквано се бе появила в мрака. А сега стоеше лице срещу лице с разлютен противник, който почти не му отстъпваше по ръст. Такива битки не бяха за него. Сам грабна меча си от земята и замахна. Ам-гъл изпищя, хвърли се на четири крака и отскочи настрани като жаба. Преди Сам да го настигне, той хукна с изумителна бързина към тунела.
С меч в ръката, Сам се втурна подир него. За миг бе забравил всичко друго освен пурпурната ярост в главата си и желанието да убие Ам-гъл. Но докато го догони, Ам-гъл бе изчезнал. А когато черният отвор зейна отпред и насреща му долетя смрад, в мозъка на Сам като гръмотевица избухна мисълта за Фродо и чудовището. Той се обърна и бясно хукна нагоре по пътеката, крещейки името на господаря си. Но беше късно. Дотук заговорът на Ам-гъл бе успял.
Глава 10
Изборът на Самознай
Фродо лежеше по гръб, а чудовището се бе свело тъй съсредоточено над жертвата си, че усети Сам и крясъците му едва когато той наближи. Връхлитайки напред, той забеляза, че Фродо вече е омотан с въжета от глезените до плещите и паякът влачи тялото му с дългите си предни лапи.
На отсамната страна на пътеката, там, където бе паднал безпомощно от десницата му, се търкаляше блестящият елфически меч. Сам не загуби време да се пита какво може да стори и дали е смел, верен или просто побеснял от гняв. С вик се хвърли напред и с лявата си ръка сграбчи меча на господаря. Сетне се втурна в атака. По-лют набег не бе виждал дори дивият свят на зверовете, където някое отчаяно дребно създание, въоръжено единствено със ситните си зъбки, се мята към грамадата от броня и рога, надвиснала над падналия му другар.
Нищожният му вопъл сякаш я стресна от някакъв злорад сън и тя бавно обърна към него убийствената злоба на погледа си. Но още преди да бе осъзнала, че я връхлита по-страшна ярост от всичко, което бе видяла през несметните си години, сияйният меч се впи в крака й, отсичайки лапата. Сам се хвърли под свода на надвисналите нозе и бързо замахна нагоре с другата ръка да намушка гроздовете от очи върху сведената глава. Едно грамадно око изгасна.
Проклетото създание бе под нея и засега не можеше да го достигне нито с жилото, нито с лапите си. Огромният, гнило просветващ търбух висеше над Сам и зловонието едва не го зашемети. Въпреки всичко яростта му даде сили за още един удар и преди тя да се отпусне отгоре, за да го смаже заедно с нахалната му смелост, той с отчаяно усилие я посече с елфическия меч.
Но Корубана не приличаше на драконите, нямаше друго слабо място освен очите. Вековната й коруба бе покрита със струпеи и проядена от гнилоч, ала отвътре непрекъснато се трупаха слой подир слой отвратителни израстъци. Мечът разсече в нея страхотен разрез, но нямаше човешка сила, която да пробие тия гнусни гънки — дори джудже или елф да бяха изковали стоманата, дори да я стискаше десницата на Берн или Турин. Тя се отдръпна от удара, сетне надигна корема си като огромна торба високо над главата на Сам. От раната забълбука отровна пяна. Прегъвайки крака, тя отново спусна отгоре му тежкото си туловище. Прибърза. Сам още бе на крака и като захвърли своя меч, изпъна с две ръце право нагоре елфическото острие, пронизвайки чудовищния свод; и така Корубана, тласкана от жестоката си воля, се хвърли върху острия шип с удар, който не бе по силите и на най-могъщия воин. Дълбоко, дълбоко проникна мечът, докато търбухът бавно смазваше Сам към земята.
Корубана никога не бе изпитвала такова мъчение, не бе и сънувала, че може да срещне нещо подобно в безкрайния си злобен живот. И най-храбрият воин на древен Гондор, и най-дивият пленен орк не бе устоявал на напора й по този начин, нито пък бе дръзвал да впие меча си в любимата й плът. Разтърсиха я тръпки. Бягайки от болката, тя отново се надигна, сви под себе си сгърчени крака и в конвулсия отскочи назад.
Замаян от зловонието, Сам бе паднал на колене край главата на Фродо, продължавайки да стиска с две ръце дръжката на меча. През сивата пелена пред очите си различаваше лицето на Фродо и упорито се бореше — за господаря и за да се измъкне от налетялата напаст. Бавно надигна глава и само на няколко крачки от себе си видя Корубана да се взира в него; от човката й се точеше отровна лига, зелена гной капеше изпод раненото й око. После тя приклекна, разстилайки по земята тръпнещия си търбух, разлюля огромните арки на краката си и се приготви за нов скок — този път щеше да смазва и жили до смърт. Беше забравила обичайното леко отровно ухапване, колкото да успокои борещата се плячка; сега желаеше да убива и разкъсва.