Сам също приклекна, загледан в нея, и съзря смъртта си в очите й, ала тъкмо в този миг го порази една мисъл, изречена сякаш от някакъв далечен глас; затършува с лявата ръка в пазвата си и откри онова, което диреше — хладно, твърдо и истинско му се стори то в този приказен свят на ужаса — Стъкленицата на Галадриел.
— Галадриел! — безсилно изрече той и сетне дочу далечни, но ясни гласове — възгласите на елфите, бродещи под звездите сред здрача на любимото Графство и тяхната музика, долетяла в съня му сред Залата на Огъня в дома на Елронд.
Сетне езикът му се отпусна и гласът му изкрещя на незнаен език:
С тези думи той мъчително се изправи на нозе и отново бе хобитът Самознай, син на Бързохам.
— Ела сега, мръснице! — провикна се той. — Ти, гнусна твар, причини зло на господаря ми и ще платиш за това. Ще продължим, но първо ще ти видим сметката. Ела, ако ти се е усладило!
Сякаш докосната от мощта на неукротимия му дух, стъкленицата лумна като бяла факла в ръката му. Пламтеше като звезда, полетяла из небосвода да процепи мрака с непоносима светлина. Още никога не се бе разгарял пред лицето на Корубана такъв небесен ужас. Лъчите пронизаха наранената й глава, изпепелиха я с нетърпима болка и като страховита зараза светлината пробягна от око към око. Буря от мълнии я заслепи, страдание раздра мозъка й и тя се просна по гръб, размахвайки крака из въздуха. Сетне извърна осакатената си глава, претърколи се и запълзя крачка по крачка към отвора в мрачната канара.
Сам тръгна напред. Люшкаше се като пиян, но вървеше напред. А Корубана, победена най-сетне, сгърчена от страх, друсаше и разтърсваше туловището си в отчаяно усилие да избяга от него. Стигна до дупката и се плъзна надолу, провря се навътре в мига, когато Сам с последен удар посече провлачените й крака и се просна на земята.
Корубана избяга и този разказ не споменава дали е лежала дълго в бърлогата си сред злоба и страдание, дали през бавните мрачни години се е изцелила, възстановявайки гроздовете от очи, докато мъртвешки глад я тласне отново да изтъче страховитите си примки из доловете на Планините на Сянката.
Сам остана сред пущинака. Докато вечерта на Безименната страна се спускаше над полесражението, той пропълзя към господаря си.
— Господарю, мили господарю — промълви той, ала Фродо не отвърна. Както бе тичал страстно напред, обзет от радост, че е свободен, Корубана го бе догонила със страховита бързина и светкавично бе впила жилото си в шията му. Сега той лежеше пребледнял и нито чуваше, нито помръдваше.
— Господарю, мили господарю! — повтори Сам и зачака сред безкрайната тишина, ала напразно се вслушваше.
После трескаво разсече омотаните въжета и притисна ухо към гърдите и устата на Фродо, но не откри и искрица живот, не долови и най-лек трепет на сърцето. Дълго разтрива ръцете и нозете на господаря си, притискаше длан към челото му, ала навсякъде срещаше само студ.
— Фродо, господин Фродо! — извика той. — Не ме оставяйте сам! Вашият Сам ви вика. Не отивайте там, където не мога да ви последвам! Събудете се, господин Фродо! О, събудете се, Фродо, божичко, божичко! Събудете се!
Обзе го гняв и търчейки бясно около тялото на господаря си, той взе да сече въздуха, да блъска камъните с предизвикателни крясъци. Но след малко се върна и се приведе да огледа сред здрача бледото лице на Фродо. И изведнъж разбра, че е попаднал във видението, което му бе разкрило огледалото на Галадриел в Лориен: дълбоко заспал, Фродо лежи с пребледняло лице под огромна черна канара. Поне тогава бе мислил, че е заспал.
— Мъртъв е! — каза той. — Не е заспал, мъртъв е!
И докато ги изрече, думите сякаш ускориха действието на отровата и му се стори, че лицето придобива мътнозелен оттенък.