Черно отчаяние се стовари върху му. Сам се преви до земята и метна над главата си сивия плащ, нощ падна в сърцето му и всичко изчезна.
Когато най-сетне мракът се разсея, Сам се озърна и наоколо имаше само сенки; ала не би могъл да каже колко минути или часове са се провлачили през света. Все още бе на същото място и мъртвият господар все тъй лежеше край него. Планините не бяха рухнали, земята не бе загинала.
— Що да сторя, що да сторя? — възкликна той. — Нима не е имало смисъл да идвам с него чак дотук?
И тогава в спомените долетя собственият му глас, изричащ слова, които навремето, в началото на пътуването, и сам бе разбрал: „Имам нещо да сторя преди края. Трябва да издържа докрай, сър, разбирате ли?“
— Но що мога да сторя? Нима да оставя мъртвия господин Фродо непогребан навръх планината и да си вървя у дома? Или да продължа? Да продължа? — повтори той и за миг се разтърси от съмнение и страх.
— Това ли трябва да сторя? И да го изоставя?
И най-после той зарида; върна се към Фродо и изпъна тялото му, скръсти хладните ръце на гърдите му и го обви в плаща; от едната му страна положи собствения си меч, от другата — тояжката, подарък от Фарамир.
— Щом трябва да продължа — каза той, — значи ще трябва да взема меча ви, ако разрешите, господин Фродо, ала ще оставя този да лежи край вас, както е лежал край стария крал в могилата; имате си и хубавата митрилна ризница от стария господин Билбо. А пък звездната стъкленица, господин Фродо, ми я дадохте на заем и тя ще ми трябва тепърва, защото ме чака само мрак. Не я заслужавам, Владетелката я даде на вас, но дано да разбере. Вие разбирате ли ме, господин Фродо? Трябва да продължа.
Ала не можеше да си тръгне, все още не можеше. Бе коленичил, стискаше ръката на Фродо и нямаше сили да я пусне. Времето летеше, а той продължаваше да стои на колене, стиснал ръката на господаря си, и в сърцето му се разгаряше спор.
Потърси сили да се изтръгне и да поеме на самотно пътешествие… за мъст. Само да се изправеше, сетне яростта щеше да го води из пътя чак докрай света, докато най-после не настигне Ам-гъл. И Ам-гъл щеше да умре в някой мрачен ъгъл. Но не това му предстоеше. Не би си струвало за това да изоставя господаря. Така нямаше да го върне. Нищо не можеше да го стори. По-добре и двамата да умрат заедно. Това също бе самотно пътешествие.
Той погледна бляскавото острие на меча. Помисли си за местата, където ще намери черен ръб, а отвъд него — пустота и падение към нищото. Не, натам нямаше бягство. Това означаваше да не стори нищо, даже да не скърби. „Що да сторя тогава?“ — отново се провикна той и сега му се стори, че ясно разбира жестокия отговор: да издържи докрай. Пак самотно пътешествие, най-страшното от всички.
„Какво? Аз самичък да ида до Съдбовния процеп и прочие? Той тръпнеше от страх, ала решението му укрепваше. — Какво? Аз да взема Пръстена от него? Съветът му го даде.“
Ала отговорът долетя веднага: „Съветът му даде и спътници, за да не се провали мисията. А ти си последен от целия Отряд. Мисията не бива да се провали.“
„Не искам да съм последен — изстена той. — Искам старият Гандалф да е тук или някой друг. Защо ме оставят да решавам самичък? Сигурен съм, че ще сбъркам. Не ми се полага да вземам Пръстена, да се пъча пред другите.“
„Но ти не се пъчиш; избраха те. Колкото до това, че не си подходящ — ами че и господин Фродо не беше, дето се вика, нито пък господин Билбо. Те не са се избрали сами.“
„Добре де, значи трябва да реша. Ще го сторя. Но съм сигурен, че ще сбъркам — друго не чакайте от Сам Майтапер.“
„Чакай да видим сега. Ако ни намерят тук двамата или само господин Фродо и онова Нещо е у него, е, значи Врагът ще го получи. И това ще е краят на всички ни, на Лориен, Ломидол, Графството и прочие. Войната започна и е повече от сигурно, че всичко върви както е предвидил Врагът. Няма надежда да се върна с Онова и да искам съвет или разрешение. Не, или ще седя тук, додето дойдат да ме убият над тялото на господаря и да заграбят Онова, или ще го взема и ще тръгна на път. — Той дълбоко си пое дъх. — Значи ще го взема!“
Той се наведе. Безкрайно нежно разтвори закопчалката на шията и пъхна ръка под туниката на Фродо; сетне с другата си ръка повдигна главата, целуна студеното чело и лекичко придърпа верижката над него. После главата отново се отпусна в покоя. Безметежното лице не се промени и това повече от всички други признаци убеди най-сетне Сам, че Фродо е загинал и завинаги излиза от Задачата.