— Сбогом, господарю, скъпи! — прошепна той. — Простете на своя Сам. Той ще се върне тук, когато свърши работата… ако успее. И тогава вече не ще ви изостави. Почивайте в мир, докато си дойда; и дано не ви доближи никое скверно създание! А ако Владетелката ме чува и ми даде право на едно желание, бих пожелал да се върна и пак да ви намеря. Сбогом!
После той сведе глава, надяна верижката на врата си и тежестта на Пръстена мигом го повлече към земята като воденичен камък. Но той бавно надигна глава, сякаш товарът олекваше или в тялото му прииждаха нови сили, сетне с огромно усилие се изправи на нозе и откри, че ще може да върви. За миг надигна Стъкленицата и погледна господаря си; сега светлината пламтеше по-слабо, с меката лъчезарност на лятната вечерница, и в нейните лъчи лицето на Фродо си възвърна красивия оттенък — блед, но елфически прекрасен, като на човек, който дълго е прекарал в сянка. И с горчивата утеха на този последен поглед, Сам се обърна, скри светлината и тежко закрачи в гъстеещия мрак.
Не му оставаше много път. Тунелът бе далече назад; до Прохода нямаше и двеста ярда. Пътеката се виждаше в здрача — дълбоката бразда, покрита през безбройни векове под стъпките на минувачите, постепенно се превръщаше в каменен улей с отвесни канари от двете страни. Улеят бързо се стесняваше. Скоро Сам наближи дълга стълба с широки и ниски стъпала. Сега оркската кула мрачно се въсеше право над главата му и червеното око пламтеше. Сянката под нея го погълна. Наближаваше върха на стълбата и най-после навлизаше в Прохода.
„Вече реших“ — повтаряше си той. Ала не бе решил. Въпреки всичките си усилия да обмисли положението, сега постъпваше изцяло против характера си.
— Сбърках ли? — промърмори той. — Що трябваше да сторя?
Когато стръмните стени на клисурата се сключиха около него, преди още да бе достигнал самия връх, преди да бе видял най-после пътеката, слизаща към Безименната страна, той спря и се обърна. Застинал за миг в непоносимо колебание, погледна назад. В прииждащия здрач все още се виждаше като дребно петънце входът на тунела; стори му се, че съзира и къде лежи Фродо. По земята там сякаш трептеше леко сияние или може би блестяха сълзите му, докато се взираше към каменистото възвишение, където целият му живот бе рухнал в развалини.
— Ех, ако имах право на желание, на едно-едничко желание — въздъхна той, — да се върна и да го намеря жив!
Накрая се обърна към пътя и направи няколко крачки — най-тежките и най-колебливите в живота си.
Само няколко крачки; с още няколко щеше да се спусне надолу и вече никога нямаше да види този връх. Ненадейно дочу крясъци. Застина като камък. Гласове на орки. Отпред и отзад. Тропот на тежки нозе и дрезгави викове — орките се задаваха откъм другата страна на прохода, може би откъм входа на кулата. Тропот и крясъци изотзад. Сам се завъртя. Далече долу зърна червените светлинки на факли да примигват, излизайки от тунела. Най-после ловът започваше. Червеното око в кулата не бе сляпо. Обкръжаваха го.
Отпред дрънченето на стомана и трепкащите пламъци на факлите бяха съвсем наблизо. След минута щяха да стигнат върха и да връхлетят към него. Прекалено бавно бе взел решението си и сега всичко ставаше безсмислено. Как можеше да избяга, да спаси себе си или Пръстена? Пръстенът. Сам не успя да долови нито мисъл, нито решение. Просто изведнъж забеляза, че е изтеглил верижката и стиска Пръстена в ръка. Право пред него в Прохода изскочиха първите орки. И тогава той го надяна на пръста си.
Светът се измени и всеки миг бе изпълнен с часове размисъл. Веднага забеляза, че слухът му се е изострил, а зрението е помръкнало, но не както в бърлогата на Корубана. Предметите наоколо не бяха мрачни, а замъглени; сред смътния сив свят той оставаше самотен като дребна и твърда черна скала, а натегналият на левицата му пръстен бе като кръг от нажежено злато. Съвсем не се чувстваше невидим, по-скоро сякаш единствено той бе ужасяващо разкрит; знаеше, че едно око го търси нейде из пущинака.
Дочу пукота на камъни и шепота на водите в далечната Моргулска долина; далече под скалите долови бълбукащите стонове на Корубана, диреща пипнешком пътя си из някакъв задънен тунел; чу гласове от бойниците на кулата; чу крясъците на орките, излизащи от тунела; в ушите му оглушително затътна тропотът и пискливата глъч на идващите отсреща орки. Той се сви под канарата. Но те наближаваха като призрачен отряд, като неясни фигури в мъглата, като страшни сънища с бледи пламъчета в ръце. И го отминаха. Той се просна на земята, помъчи се да пропълзи настрани и да се скрие в някоя пролука.