— Не можеш ли да накараш сганта си да прекрати тази гюрултия, Шаграт? — изръмжа единият глас. — Само Корубана ни липсва сега.
— Давай, Горбаг! Половината шум ти го вдигаш — отвърна другият. — Нека се веселят момчетата! Засега няма какво да се плашим от Корубана, мисля. Изглежда, че е седнала на гвоздей — няма да плачем за това я! Не видя ли каква мръсотия се влачеше чак до проклетата й дупка? Остави ги да се смеят, всеки им запушва устата. Най-сетне ни се усмихна късметът — намерихме каквото иска Лугбурз.
— Лугбурз го иска, а? Какво е то, как мислиш? Прилича ми на елф, ама е дребновато. Какво има да му се плашат на такова животинче?
— Не знам, ще трябва да го поогледаме.
— Охо! Значи не са ти казали какво да чакаш? Не ни казват всичко, нали? И половината не ни казват. Но и те могат да грешат, дори и Върховните.
— Шт, Горбаг! — Гласът на Шаграт затихна дотолкова, че дори удивително изостреният слух на Сам едва долавяше думите му. — Може и да грешат, но имат очи и уши навсякъде; сигурно ги има и между моите хубавци. Но няма съмнение, нещо ги тревожи. Както казваш, Назгулите долу са се стреснали; Лугбурз също. Без малко да се промъкне някой.
— Без малко, казваш! — обади се гласът на Горбаг.
— Добре де — рече Шаграт, — после ще приказваме. Изчакай да стигнем Подземния проход. Там има местенце, където можем да си поговорим, докато момците продължават напред.
След малко Сам видя факлите да изчезват. После се раздаде грохот и както тичаше напред, чу тежък удар. Доколкото можеше да определи, орките бяха завили по същия отвор, който двамата с Фродо бяха заварили запушен. И сега го запречваше скала.
Огромният камък преграждаше пътя, ала орките някак си бяха минали отвъд — дочуваше гласовете им от другата страна. Те продължаваха да тичат все по-дълбоко и по-дълбоко из недрата на планината, устремени към кулата. Отчаяние обхвана Сам. Те отнасяха тялото на господаря му за някаква скверна цел, а той не можеше да ги последва. Блъскаше каменния блок, натискаше го, хвърляше се отгоре му, ала преградата не поддаваше. Сетне наблизо, или поне така му се стори, отново заговориха гласовете на двамата водачи. Той застина неподвижно и се вслуша с надеждата да узнае нещо полезно. Може би Горбаг, чието място, изглежда, беше в Минас Моргул, щеше да излезе и тогава имаше надежда да се вмъкне навътре.
— Не, не знам — изрече гласът на Горбаг. — Никой не може да лети тъй бързо, както пристигат заповедите. Но аз не си пъхам носа в тая работа. Така е по-безопасно. Брр! Тръпки ме побиват от тия Назгули. С един поглед ти одират кожата и те оставят вкочанен в отвъдния мрак. Но Той ги харесва; сега те са му любимците, тъй че няма какво да роптаем. Казвам ти, не е шега работа да служиш долу в града.
— Да беше видял как е тук, при Корубана — отвърна Шаграт.
— Ще ми се да видя някъде, дето ги няма тия гадости. Но сега е война. Като свърши, може да стане по-лесно.
— Добре вървяло, казват.
— Какво друго да казват? — изръмжа Горбаг. — Ще видим. Във всеки случай, ако свърши добре, ще има място за всички. Какво ще речеш, ако имаме късмет двамата да се измъкнем и да се настаним някъде с верни момци, някъде, където да има хубава плячка и никакви големи шефове?
— Ах! — въздъхна Шаграт. — Като едно време.
— Да — потвърди Горбаг. — Но не се надявай много. Неспокоен съм. Както казах, Големите шефове, ай — гласът му премина в шепот, — ай, даже и Върховните могат да правят грешки. Без малко да се промъкне някой, казваш. Аз пък казвам, че някой се е промъкнал. И ще трябва да внимаваме. Все горките Уруки оправят кривите работи, а благодарност никаква. Но не забравяй: враговете мразят и нас колкото Него, тъй че победят ли, спукана ни е работата. Чакай да видим — кога ти заповядаха да излезеш?