Крайградските земи бяха богати, осеяни с просторни нивя и овощни градини, с чифлици, хамбари и сушилни за хмел, кошари и краварници, с безброй потоци, ромолящи сред зеленината в своя бяг от възвишенията към Андуин. Ала не бяха много пастирите и земеделците, обитаващи тук — повечето гондорци живееха сред седемте пръстена на Града, из високите долини на Лосарнах в подножието на планините или още по-южно, в прекрасния Лебенин с петте бързи потока. Жилав народ се бе заселил там, между планините и морето. Признаваха ги за гондорци, ала в жилите им течеше смесена кръв и сред тях се срещаха ниски мургави мъже — потомци на забравените племена, бродили из сянката на хълмовете в Мрачните години преди идването на кралете. А още по-нататък, в обширната провинция Белфалас, бе Дол Амрот, крайморският замък на принц Имрахил — кралска кръв течеше в жилите му, както и в жилите на неговия висок и горделив народ с морскосиви очи.
Гандалф яздеше вече от доста време, когато в небето се разгоря денят и разсънилият се Пипин надникна наоколо. Наляво мъглата се стелеше като море и се сливаше с мътната сянка на Изтока; отдясно надигаха глави могъщи планини, идващи от Запада към своя внезапен стръмен край, сякаш при зараждането на тая местност Реката бе нахлула през величествената преграда, издълбавайки огромна долина — земя на оспорвани битки за бъдните времена. Тук, където Еред Нимраис, Белите планини стигаха до края си, той видя, както му бе обещал Гандалф, мрачния масив на връх Миндолуин, гъстите пурпурни сенки из високите му долини и отвесните чукари, белеещи в изгряващия ден. А в широкия му скут лежеше Охраняваният Град със своите седем каменни стени — тъй яки и древни, сякаш бяха не изградени, а изсечени от десницата на великан в костите на земята.
Докато Пипин гледаше смаяно, стените от мътносиви станаха бели и леко поруменяха в зората; на изток слънцето внезапно изплува от сянката и плисна лъчите си като копия над лицето на Града. Пипин не се удържа и извика, когато високо над централните стени кулата Ектелион засия на фона на небето като прекрасно стройно острие от перли и сребро, а върхът й просветна, сякаш изсечен от кристал; бели знамена се люшнаха по бойниците и затрептяха в утринния ветрец, а нейде високо и далече отекна ясният зов на сребърни фанфари.
Тъй пристигнаха по изгрев-слънце Гандалф и Перегрин до Голямата порта на Гондорските мъже и железните врати отстъпиха пред тях.
— Митрандир! Митрандир! — закрещяха хората. — Сега вече знаем, че бурята наистина се задава!
— Тя вече налита — каза Гандалф. — Летях на крилете й. Пуснете ме да мина! Трябва да стигна до Владетеля Денетор, преди да свърши царуването му. Каквото и да ни сполети, идва краят на този Гондор, когото познавате. Пуснете ме да мина!
Пред властния му глас мъжете отстъпиха и повече не го разпитваха, макар да се вглеждаха изумено в хобита, седнал пред него, и в коня, който го носеше. Градските жители почти не използваха коне и рядко ги срещаха по улиците — ездачи имаше само сред вестоносците на владетеля. И те си казаха: „Сигурно е от прославените вихрогони на роханския крал. Дано час по-скоро се притекат Рохиримите да укрепят силите ни.“ Но Сенкогрив вече отминаваше горделиво по дългия лъкатушен път.
По замисъла на древните строители Минас Тирит бе изграден на седем нива, всяко от тях издълбано в хълма и оградено от стена с широка порта. Но портите не бяха една срещу друга: Голямата порта на Градската стена беше на източния край, следващата гледаше на юг, третата — на север, и нагоре продължаваха да се сменят; тъй че павираното шосе към Крепостта криволичеше ту насам, ту натам по склона на хълма. И всеки път щом минеше пред Голямата порта, шосето се провираше по сводест тунел, пронизващ огромния скален хребет, чиято титанична маса разделяше на две всички пръстени на Града освен първия. Създаден отчасти в прастари времена заедно с хълма и довършен от могъщото умение и трудолюбие на древните народи, от широкия двор зад Портата се възправяше величав бастион, изострен към върха като кил на кораб и обърнат на изток. Той се издигаше чак до нивото на най-високия пръстен и там го увенчаваше крепостна стена; като матроси на планински кораб, бойците в Крепостта гледаха от острия му връх право надолу към Портата, останала седемстотин фута по-ниско. Така входът на Крепостта гледаше на изток, но бе издълбан в гръдта на скалата; дълъг, осветен с фенери наклон се издигаше оттам към Седмата порта. По него пътниците най-сетне достигаха Високия двор и Фонтанния площад в подножието на Бялата кула — висока и стройна, петдесет фатома от основата до върха, където знамето на Наместниците се вееше хиляда фута над равнината.