Могъща бе тая крепост наистина и ничии пълчища не биха я превзели, докато последният защитник още стиска оръжието, освен ако врагът не успееше да мине изотзад в полите на Миндолуин и тъй да се добере до тесния зъбер, свързващ Стражевия хълм с планинския масив. Но този зъбер, който се извисяваше до нивото на петата стена, бе преграден с мощни укрепления чак до канарата, надвиснала над западния му край; и в това пространство възправяха своите покриви и куполи гробниците на покойни крале и владетели, занемели навеки между планината и кулата.
С растящо изумление се вглеждаше Пипин в огромния каменен град, по-обширен и великолепен от всичко, което си бе представял; по-велик, по-могъщ и далеч по-красив от Исенгард. Ала личеше, че упадъкът се засилва от година на година; населението не достигаше и половината на хората, които биха могли преспокойно да се заселят тук. На всяка улица минаваха край някой голям дом или дворец, по чиито врати и сводести порти бяха издълбани изящни писмена със странни и древни очертания — имена, досещаше се Пипин, на великите мъже и техните родове, живели някога тук; ала сега къщите бяха онемели, не отекваха стъпки из широките дворове, не звъняха гласове из залите, не се показваха лица по вратите и опустелите прозорци.
Най-сетне излязоха от сянката пред Седмата порта и топлото слънце, което грееше над реката, докато Фродо крачеше из поляните на Итилиен, озари тук гладките стени, яките колони и високата арка със среден камък, изсечен като коронована кралска глава. В Крепостта не допускаха коне, затова Гандалф слезе на земята, а Сенкогрив след няколко думи на господаря си разреши да го отведат.
Стражите на Портата бяха облечени в черно, а шлемовете им имаха странна форма — като висока корона с дълги, прилепнали по лицето наушници, над които се разперваха бели криле на морски птици; сребрист пламък гореше по шлемовете, защото бяха изковани от митрил, наследство от славното минало. На черните туники бе избродирано бяло дърво, разцъфнало като сняг под сребърната корона, и няколко многолъчни звезди. Това бяха одеждите на Елендиловите наследници, които в Гондор вече се носеха само от Крепостните стражи пред Фонтанния двор, където някога бе расло Бялото дърво.
Изглежда, че слухът за идването им ги бе изпреварил; приеха ги незабавно и мълчаливо, без въпроси. Гандалф бързо закрачи през белите плочи на двора. Под утринните лъчи играеха свежите струи на фонтан сред яркозелена морава; ала над езерото бе надвиснало мъртво дърво и голите пречупени клони печално ръсеха капки над бистрата вода.
Подтичвайки подир Гандалф, Пипин погледна натам. Печално изглежда, помисли си той и се запита защо ли са оставили мъртвото дърво сред това място, където всичко останало бе поддържано тъй грижовно.
Седем камъка, седем звездици и едно снежнобяло дърво — изплуваха в паметта му словата, които бе прошепнал Гандалф. Сетне Пипин се озова на прага на огромния дворец под сияйната кула; следвайки вълшебника, той подмина високите безмълвни пазачи и навлезе в отекващата хладна сянка на каменния дом.
Минаха по плочките на дълъг и пуст коридор и Гандалф, без да спира, прошепна на Пипин:
— Мери си приказките, драги Перегрин! Не е време да показваш, че си хлевоуст хобит. Теоден е мил старец. Денетор е друг — горделив и изтънчен, по-голяма е неговата мощ и по-славен родът му, макар да не го наричат крал. Но той ще разговаря предимно с теб и дълго ще те разпитва, защото си видял участта на сина му Боромир. Безмерно го обичаше — прекалено може би; най-вече защото не си приличаха. Ала под прикритието на тази любов ще сметне за по-лесно да узнае каквото иска от тебе, а не от мене. Не му казвай повече, отколкото се налага, и мълчи за задачата на Фродо. Аз ще се заема с това, когато му дойде времето. Не казвай нищо и за Арагорн, освен ако не е неизбежно.