— Защо не? Какво му е лошото на Бързоход? — прошепна Пипин. — Той се канеше да дойде насам, нали? Тъй или иначе, скоро ще пристигне.
— Може би, може би — отвърна Гандалф. — Обаче ако дойде, нищо чудно да се яви така, както не го е очаквал никой, дори и Денетор. И по-добре. Поне да не обявяваме пристигането му.
Гандалф спря пред висока порта от излъскан метал.
— Слушай, драги Перегрин, сега не е време да ти преподавам историята на Гондор, макар че сигурно щеше да е по-добре, ако я беше понаучил още докато си хайманосвал и дирил птичи гнезда из горичките на Графството. Прави каквото ти казах! Едва ли е разумно, като носиш на могъщ владетел вест за гибелта на наследника му, да се разбъбриш за идването на човека, който може да претендира за престола. Стига ли ти това?
— За престола? — попита смаяният Пипин.
— Да — каза Гандалф. — Ако досега си се размотавал със запушени уши и задрямал ум, събуждай се овреме!
И той почука на вратата.
Вратата сякаш сама се разтвори. Пред Пипин се разкри просторна зала. Светлината проникваше през дълбоки прозорци, разположени в широките странични кораби зад редиците от колони, които подпираха високия свод. Монолитните блокове от черен мрамор се издигаха към грамадни капители, изваяни с безброй странни фигури на животни и листа; в сянката високо горе сводът блестеше с мътно златисто сияние, сред което се преливаха многоцветни ажурни стенописи. В тази дълга тържествена зала нямаше драперии, многоетажни плетеници или каквито и да било украшения от преплетен плат или дърво; ала между колоните безмълвно се възправяха високи човешки фигури, изсечени от хладен камък.
Гледайки дългата редица от отдавна починали крале, Пипин внезапно си припомни скалите на Аргонат и го обхвана благоговеен страх. В дъното, на многоетажна платформа, се издигаше трон под мраморен балдахин с формата на коронован шлем; в стената зад него бе изсечен украсеният със скъпоценни камъни образ на разцъфнало дърво. Ала тронът бе празен. В подножието на платформата, сред широкото първо стъпало, имаше прост черен каменен стол и на него седеше старец, свел поглед към скута си. В ръка държеше бял жезъл със златен накрайник. Той не вдигна очи. Двамата тържествено закрачиха по дългата пътека и спряха на три крачки от стола му. Сетне Гандалф заговори:
— Привет на теб, Денетор, син на Ектелион, Владетел и Наместник на Минас Тирит! Дойдох да донеса съвет и вест в този мрачен час.
Старецът вдигна глава. Пипин видя хлътналото, му лице с горди скули и кожа като слонова кост, с дълъг крив нос между дълбоките тъмни очи и то му напомни не толкова за Боромир, колкото за Арагорн.
— Мрачен е наистина часът — отвърна старецът, — а ти имаш навика да идваш в такива времена, Митрандир. Ала макар всички признаци да вещаят, че наближават съдбовни дни за Гондор, идващият мрак днес ме вълнува по-малко, отколкото мракът в сърцето ми. Казват, че водиш някой, който е видял гибелта на сина ми. Това ли е той?
— Това е — каза Гандалф. — Един от двамата. Другият е с Теоден Рохански и може да пристигне по-късно. Полуръстове са, както виждаш, макар и не тия, за които говори поличбата.
— И все пак полуръстове — сурово изрече Денетор, — а за мен е трудно да посрещна с любов това име, откакто проклетите слова дойдоха да внесат смут сред нас и отведоха сина ми на безумно пътешествие към смъртта. Боромире мой! Колко си ни нужен сега. Фарамир трябваше да замине вместо теб.
— И щеше да замине — каза Гандалф. — Не ставай несправедлив в скръбта си! Боромир настоя да поеме задачата и не би позволил друг да му я отнеме. Той беше властен и вземаше каквото пожелаеше. Дълго пътувах с него и добре опознах нрава му. Но ти говориш за смъртта му. Нима си получил вест, преди да дойдем?
— Това получих — отвърна Денетор и като остави жезъла, вдигна от скута си онова, което бе гледал. Държеше в двете си ръце по половина от огромен рог, разцепен на две — рог от див бивол, инкрустиран със сребро.
— Боромир никога не се разделяше с този рог! — възкликна Пипин.
— Вярно — каза Денетор. — И аз съм го носил на младини, както и всеки първороден син в рода ни, още от легендарните времена преди падането на кралете, когато Ворондил, баща на Мардил, ловувал аравийските диви говеда из далечните степи на Рун. Преди тринадесет дни чух неясния му зов откъм северните области, а сетне Реката ми го донесе строшен — не ще запее вече. — Той помълча и в залата натегна тишина. Внезапно обърна към Пипин черния си взор. — Какво ще речеш сега, полуръст?