Всъщност Денетор приличаше на велик много повече от Гандалф — беше по-царствен, по-красив, по-могъщ и по-стар. Ала някакво незнайно чувство подсказваше на Пипин, че Гандалф е надарен с по-голяма мощ, по-дълбока мъдрост и забулено величие. И бе стар, далеч по-стар. „Колко по-стар?“ — запита се хобитът, после се удиви, че до днес не е мислил за това. Дървобрад бе споменал нещо за вълшебниците, но дори и тогава Пипин не бе приел Гандалф като един от тях. Кой беше Гандалф? В коя далечна епоха и местност бе дошъл на света и кога щеше да го напусне? Сетне унесът отмина и той видя, че Денетор и Гандалф продължават да се гледат в очите, сякаш всеки четеше мислите на другия. Но Денетор пръв извърна глава.
— Да — рече той. — Казват, че Камъните са изчезнали, ала и до днес властелините на Гондор са по-зорки от простолюдието и получават вести отвсякъде. Но седнете сега!
Слугите донесоха стол, ниска табуретка и поднос със сребърна гарафа, чаши и малки бели питки. Пипин седна, но не можеше да откъсне очи от стария владетел. Дали само си въобразяваше, или наистина, докато говореше за Камъните, той внезапно бе стрелнал с бляскав поглед лицето на Пипин?
— Разкажи ми сега историята си, васале мой — каза Денетор благо, но и с лека насмешка. — Добре дошли са словата на всеки, с когото е бил тъй дружен моят син.
До края на живота си Пипин не забрави този час в просторната зала под острия взор на Гондорския владетел, който изстрелваше сегиз-тогиз проницателни въпроси; през цялото време усещаше до себе си как Гандалф бдително слуша и (както долови Пипин) сдържа растящия си гняв и нетърпение. Когато часът отмина и Денетор отново удари гонга, Пипин бе изнемощял. „Не може да е минало девет часът — помисли той. — Готов съм да излапам три закуски наведнъж.“
— Отведете благородния Митрандир в отредените му покои — нареди Денетор, — а спътникът му, ако иска, може засега да се настани при него. Ала знайте, че приех клетвата му за вярна служба, нека да го знаят под името Перегрин, син на Паладин, и да му разкрият основните пароли. Известете Военачалниците да ме чакат тук веднага след като удари три часът. А ти, благородни Митрандир, ела когато и както пожелаеш. Никой не ще ти попречи да идваш при мен по всяко време освен в кратките часове на отдих. Изчакай да се уталожи гневът ти пред старческата ми глупост, сетне ела да ме успокоиш!
— Глупост ли? — възкликна Гандалф. — Не, господарю, ако беше изкуфял старец, отдавна да си в гроба. Дори скръбта умееш да намяташ като плащ. Нима мислиш, че не разбирам с каква цел разпитваш цял час оногова, що знае по-малко, докато аз седя отстрани?
— Бъди доволен, щом разбираш — отвърна Денетор. — Безумна е гордостта, що отхвърля помощ и съвет в тежък час; но ти даряваш мъдрост единствено според собствените си замисли. А Владетелят на Гондор не ще стане маша за целите на другиго, та бил той и най-достойният. За него в днешния свят няма по-висша цел от добруването на Гондор; а властта над Гондор, драги, е моя и никой друг няма право над нея, освен ако кралят отново се завърне.
— Освен ако кралят отново се завърне? — рече Гандалф. — Е, благородни Наместнико, твоята работа е да опазиш поне част от кралството до това събитие, на което вече малцина се надяват. В тази задача ще получиш цялата помощ, която благоволиш да поискаш. Едно ще ти кажа: нямам власт над ние кралство — нито Гондор, нито някое друго, било то голямо или малко. Но всичко достойно и ценно, заплашено от гибел в днешния свят, е моя грижа. И колкото до мен, дори да загине Гондор, не ще се проваля, стига през черната нощ да оцелее нещо, което да донесе хубост на бъдните дни, да цъфти и да дава плод. Защото и аз съм наместник. Не го ли знаеше?
С тези думи той се обърна и рязко напусна залата, сподирен от подтичващия Пипин.
Докато крачеха, Гандалф нито погледна към Пипин, нито му заговори. Придружителят ги пое от вратите на двореца и ги поведе през Фонтанния двор към една уличка между високи каменни сгради. След няколко завоя стигнаха до някаква къща под северната стена на крепостта, недалеч от хребета, който свързваше хълма с планините. След като се изкачиха по широка, украсена с дърворезба стълба до първия етаж, спътникът им ги въведе в светла и проветрива стая с красиви тъмнозлатисти драперии. Мебелировката беше оскъдна: малка масичка, два стола и скамейка, но зад завесите от двете страни имаше ниши със спретнати легла, кани е вода и легени за измиване. Трите високи и тесни прозореца гледаха на север, към широкия завой на тънещия в мъгла Андуин и към далечните Емин Муил и Раурос. За да надникне над каменния перваз, Пипин трябваше да се покатери на скамейката.