— Добре — отвърна Пипин. — Дето се казва, знам го откакто се помня, а напоследък изминахме заедно дълъг път. Но той е като дебела книга, а аз не мога да се похваля, че съм прочел повече от една-две страници. И все пак може би го познавам тъй, както малцина други. Мисля, че от нашия Отряд единствено Арагорн го познаваше истински.
— Арагорн? — повтори Берегонд. — Кой е той?
— О — заекна Пипин, — един човек, който пътуваше с нас. Мисля, че сега е в Рохан.
— Да, чух, че си бил в Рохан. Много въпроси бих ти задал и за тая страна, защото нейният народ е последната ни надежда. Но да не забравям задачата си — първо да обясня каквото те интересува. Какво би искал да знаеш, уважаеми Перегрин?
— Ами, такова… — рече Пипин, — ако смея да кажа така, мъчи ме твърде неотложен въпрос, тъй де, какво става със закуската и прочие? С други думи, по кое време се храните, нали разбираш, и къде е столовата, ако има такава? Ами странноприемниците? Оглеждах се, докато идвахме нагоре, ала не забелязвах нито една, макар че до днес черпех сили в надеждата за глътка пиво, щом стигнем до жилищата на мъдри и благородни мъже.
Берегонд го изгледа с уважение.
— Стар боец си, виждам. Лично аз не съм голям пътешественик, но разправят, че който воюва из голите поля, вечно дебне надеждата за трапеза и глътка пиво. Значи още не си похапнал?
— Е, похапнах, право да си кажа — отвърна Пипин. — Но само чаша вино и едно-две симидчета, любезно предложени от вашия владетел; той обаче ме разпитва цял час, а от такъв тежък труд се огладнява.
Берегонд се разсмя.
— Има една поговорка: на трапеза от малък човек чакай големи дела. Но трябва да ти кажа, че в цялата Крепост никой не е хапнал повече от теб, нито пък с такива почести. Тук е крепост и стражева кула, а сега сме във военно положение. Ставаме преди изгрев-слънце и сдъвкваме по някой залък в здрача, после бързаме по задачите си, щом отворят портите. Ала не се отчайвай! — Той отново се разсмя, виждайки съкрушеното лице на Пипин. — Ония, които са изпълнявали тежки задачи, могат да се подкрепят с втора закуска. После идва време за обяд — по пладне или по-късно, в зависимост от смените; а по залез-слънце се събираме за вечеря и веселба — доколкото можем още да се веселим. Хайде! Ще се поразходим, а сетне ще си набавим нещичко и ще се качим на крепостната стена да хапнем, да пийнем и да поогледаме красивото утро.
— Момент! — каза Пипин и се изчерви. — Бях забравил — от лакомия или глад, както благоволиш да го назовеш. Гандалф, Митрандир по вашему, ме помоли да нагледам коня му — Сенкогрив, великолепен рохански жребец. Разправят, че кралят го ценял като зеницата на очите си, макар да го подари на Митрандир заради големите му услуги. Мисля, че новият господар обича коня си повече от мнозина хора и ако добрата му воля има някакво значение за този град, препоръчвам безмерно да се грижите за Сенкогрив — да се отнасяте към него по-любезно, отколкото към хобитите, ако е възможно.
— Хобити ли? — попита Берегонд.
— Така се нарича моят народ — обясни Пипин.
— Радвам се да го науча — каза Берегонд. — Сега мога да кажа, че чуждият акцент не загрозява благородната реч, а хобитите са сладкодумен народ. Но да вървим! Ще ме запознаеш с този добър кон. Обичам животните, ала рядко ги виждаме в нашия каменен град; моят народ идва от планинските долини, а преди това е живял в Итилиен. И не се бой! Ще минем за кратко посещение на вежливост, сетне отиваме право към столовата.
Пипин откри, че Сенкогрив е добре настанен и се радва на всички необходими грижи. В шестия кръг, извън стените на Крепостта, имаше чудесни конюшни, където бързи коне бяха винаги на разположение досами жилищата на кралските вестоносци — пратеници, готови по всяко време да препуснат със заповед от Денетор или старшите военачалници. Но сега всички коне и ездачи бяха на път.
Когато Пипин влезе в конюшнята, Сенкогрив изцвили и обърна глава.
— Добро утро! — каза Пипин. — Гандалф ще дойде, щом се освободи. Зает е, но ти праща поздрави, а аз трябва да видя дали всичко е наред; надявам се, че почиваш след тежкия труд.
Сенкогрив вирна глава и тропна с копито, но разреши на Берегонд да го погали по челото и да потупа мощните му хълбоци.
— Сякаш не е пристигнал току-що от дълъг път, а само чака да препусне — каза Берегонд. — Колко е силен и горд! Къде е сбруята му? Навярно е хубава и скъпа.
— Никоя сбруя не е достойна за него — отвърна Пипин. — Той не признава юзда. Ако благоволи, ще те носи; не желае ли — е, тогава не ще го укротят юзда, оглавник, камшик или бич. Довиждане, Сенкогрив! Потрай още малко. Битката наближава.