— Какво виждам нататък? — запита той, сочейки към широкия завой на Андуин. — Друг град ли е, или що?
— Град беше — отвърна Берегонд, — главният град на Гондор, а тук бе само неговата крепост. От двете страни на Андуин виждаш руините на Осгилиат, отдавна превзет и опожарен от враговете ни. Ала ние отново го превзехме в дните на Денеторовата младост — не за да живеем в него, а да го удържим като челен пост и да възстановим моста, по който минаваха армиите ни. А после от Минас Моргул дойдоха Злите Конници.
— Черните конници? — възкликна Пипин и широко разтвори очи, помръкнали от разбуден стар страх.
— Да, черни бяха — потвърди Берегонд, — и виждам, че знаеш нещичко за тях, макар да не ги спомена в разказа си.
— Знам ги — тихо произнесе Пипин, — но не бих искал да говоря за тях тъй близо… тъй близо…
Той замлъкна, хвърли поглед отвъд Реката и му се стори, че не вижда нищо освен необятна заплашителна сянка. Може би просто планините се мержелееха на хоризонта и двадесетте левги мъглив въздух смекчаваха назъбените им очертания; може би само облачна стена се издигаше там, а зад нея тъмнееше още по-гъст мрак. Ала имаше чувството, че пред очите му здрачът се сбира и притъмнява безкрайно бавно, надигайки се да погълне слънчевите поля.
— Тъй близо до Мордор? — спокойно изрече Берегонд. — Да, нататък е той. Рядко изричаме името му, ала открай време живеем с тази сянка — понякога тя изглежда по-бледа и далечна, понякога по-близка и мрачна. Сега расте и притъмнява, а с нея расте нашият срах и безпокойство. Преди по-малко от година Злите конници отново завоюваха бродовете и погубиха мнозина от най-храбрите ни мъже. Най-сетне Боромир успя да отблъсне врага от западния бряг и затова все още удържаме почти половината Осгилиат. Няма да е за дълго. Сега очакваме оттам нова атака. Може би главната атака на бъдещата война.
— Кога? Имаш ли някакво предположение? Снощи видях кладите и вестоносците, а Гандалф каза, че това е знак за началото на войната. Стори ми се, че отчаяно бърза. Ала сега събитията сякаш отново са забавили ход.
— Само защото вече всичко е готово. Това е затишие пред буря.
— Но защо горяха кладите снощи?
— Късно е да дириш помощ, когато вече си обсаден — отвърна Берегонд. — Но аз нямам достъп до съвета на Владетеля и неговите военачалници. Много са пътищата, по които получават вести. А Владетелят Денетор не е като другите хора — надалеч вижда той. Някои казват, че нощем седял сам в своята стаичка високо в Кулата и като напрягал мисълта си ту насам, ту натам, можел да разчете бъдещето; понякога дори се борел с Врага и прониквал в мислите му. Затова е престарял, изхабен преждевременно. Но както и да е, господарят Фарамир е далеч отвъд Реката с някаква опасна задача и може да е пратил вести. А ако искаш да знаеш защо според мен са лумнали кладите, то е заради снощните новини от Лебенин. Към устието на Андуин от Юга наближава огромен флот на корсарите от Умбар. Те вече отдавна не се боят от мощта на Гондор, съюзили са се с Врага и сега се готвят да му помогнат с мощен удар. Тази атака ще отклони подкрепленията, които очаквахме от Лебенин и Белфалас, заселени от многочислен и храбър народ. Затова мислите ни още по-силно се стремят на север, към Рохан, затова толкоз се радваме на победните вести, които носиш. И все пак… — Той помълча, стана и се огледа на север, изток и юг. — Събитията в Исенгард подсказват, че сме оплетени в огромна стратегическа паяжина. Вече не става дума за препирни около бродовете, набези от Итилиен и Анориен, засади и плячкосване. Задава се всеобхватна, отдавна подготвяна война и каквото и да нашепва гордостта, ние сме само пионки в нея. Известяват ни, че войските се раздвижвали в Далечния изток отвъд Вътрешното море, на север в Мраколес и на юг в Харад. Сега всички кралства ще бъдат подложени на изпитанието — да издържат или да рухнат… в Сянката. Ала за нас, драги Перегрин, остава тая чест — да поемем най-мощния удар, най-бясната ненавист на Мрачния владетел, защото тя идва отвъд бездните на времето и морските дълбини. Тук ще се стовари най-страшната гръмотевица. И затова толкоз бързаше насам Митрандир. Та кой ще устои, ако паднем? И виждаш ли някаква надежда, драги Перегрин, да устоим?
Пипин не отговори. Погледна могъщите стени, кулите с бодро развети знамена и слънцето сред небосвода, после обърна взор към изтока с прииждащия мрак; помисли си за дългите пръсти на тая Сянка — орките сред гори и планини, измяната на Исенгард, злокобните птици, Черните конници по друмищата на Графството… и крилатият ужас, Назгулите. Побиха го тръпки и надеждата му посърна. В същия миг слънцето помръкна за секунда, сякаш черно крило се бе плъзнало по лика му. Стори му се, че от небесата долита недоловим за слуха крясък — слаб, ала вледеняващ кръвта, жесток и хладен. Пребледня и се прикри под стената.