Накрая Берегонд се изправи.
— Засега довиждане — каза той. — Застъпвам на пост до залез-слънце, а мисля, че и другите имат задължения. Но ако си самотен, както казваш, ще ти трябва весел водач из Града. Синът ми с удоволствие ще те придружи. Ако искаш, слез до най-долния пръстен и питай къде е Старата гостилница на Рат Селердаин, Фенерджийската улица. Ще го намериш там заедно с други хлапета, които остават в града. Може би има какво да видиш край Голямата порта, преди да я затворят.
Той си тръгна, скоро го последваха и останалите. Макар и леко замъглен, денят още бе хубав и ставаше топло за март, дори и толкова на юг. На Пипин му се доспа, но квартирата изглеждаше мрачна и той реши да слезе да поогледа Града. Взе със себе си няколко залъка, които бе скътал за Сенкогрив, и те бяха приети благосклонно, макар че явно нищо не липсваше на коня. После закрачи надолу по плетеницата от улички.
Навсякъде хората го оглеждаха с любопитство. Пред него бяха тържествено любезни и поздравяваха по гондорски обичай с приведена глава и ръце на гърдите, ала зад гърба си често дочуваше гласове — тия от улицата викаха близките си да излязат да видят принца на полуръстовете, спътника на Митрандир. Мнозина не говореха на Общия език, но не след дълго Пипин разбра поне какво означава Ернил и Ферианат — титлата му го бе изпреварила по уличките на Града.
По сводести улици, красиви алеи и плочници той най-сетне стигна до първия, най-широк кръг и там го упътиха към Фенерджийската улица, която водеше до Голямата порта. На нея намери Старата гостилница — висока сграда от изтъркан сив камък с две крила, които отстъпваха назад от улицата, а между тях имаше тясна затревена площ и зад нея — самата странноприемница с множество прозорци, с широка колонада по цялата дължина и стъпала, слизащи към тревата. Между колоните играеха няколко момчета, единствените деца, които бе видял в Минас Тирит, и той спря да ги погледа. Скоро едно от тях го забеляза, с крясък се втурна по тревата и изскочи на улицата, последвано от неколцина други. Застана пред Пипин и го огледа от глава до пети.
— Привет! — каза хлапето. — Откъде идваш? Не си от Града.
— Не бях — съгласи се Пипин, — но казват, че вече съм един от гондорските мъже.
— Хайде де! — възкликна момчето. — Ако е тъй, значи всички тук сме мъже. На колко си години и как се казваш? Аз вече навърших десет години и скоро ще стана пет фута. По-висок съм от теб. Няма как, баща ми е от най-високите в Стражата. Кой е баща ти?
— На кой въпрос да отговаря най-напред? Баща ми има чифлик из земите около Бели извор край Скътана паланка в Графството. Скоро ще навърша двайсет и девет, тъй че тук те бия по точки; обаче съм висок само четири фута и едва ли ще раста тепърва освен на ширина.
— Двайсет и девет! — подсвирна момчето. — Ама ти си бил съвсем стар! Колкото чичо ми Йорлас. Нищо де — добави то с надежда, — обзалагам се, че мога да те изправя на глава или да те просна по гръб.
— Може, ако ти позволя — разсмя се Пипин. — А може и аз тебе да обърна — по нашия край знаем някои хитри похвати в борбата. И там, позволи ми да ти съобщя, ме смятат за необичайно едър и силен; още никому не съм позволил да ме изправи на глава. Като пораснеш, ще разбереш, че хората невинаги са такива, каквито изглеждат; и макар да ме смяташ за непознато хлапе и лесен противник, чуй предупреждението ми: не съм хлапе, а полуръст, храбър, як и зъл!
Пипин се смръщи тъй зловещо, че момчето отстъпи назад, но веднага се върна със стиснати юмруци и в очите му запламтяха войнствени искрици.
— Не! — отново се разсмя Пипин. — Не вярвай на хвалбите на странниците! Никакъв боец не съм. Но във всеки случай ще е по-учтиво онзи, който предизвиква, да си каже името.
Момчето гордо вирна глава.
— Аз съм Бергил, син на Берегонд от Стражата.
— Така си и мислех — каза Пипин. — Приличаш на баща си. Познавам го и той ме прати да те потърся.
— Защо не каза веднага? — възкликна Бергил и изведнъж по лицето му се изписа отчаяние. — Само не казвай, че е размислил и ще ме отпрати с женорята! А, не, последните каруци вече заминаха.