— Тъй ще е, ако не се прибера, преди да удари вечерната камбана — рече Бергил. — Хайде! Ето и сигнала за затваряне на Портата.
Ръка за ръка тръгнаха назад към града и минаха последни преди затварянето на Портата; тъкмо стигнаха до Фенерджийската улица, когато по всички кули тържествено зазвъняха камбани; По прозорците припламваха светлинки, откъм стените, където бяха домовете и казармите на бойците, долетяха песни.
— Довиждане засега — каза Бергил. — Предай на баща ми много поздрави и благодарност, че ми прати другар. Идвай пак, моля те. Жалко, че е война, инак можехме да се забавляваме до насита. Щяхме да идем до прадядовата ми къща в Лосарнах; там е хубаво напролет, горите и полята са покрити с цветя. Е, някой ден може наистина да отскочим дотам. Ония никога не ще победят нашия Владетел, а пък баща ми е много храбър. Довиждане, ще те чакам!
Разделиха се и Пипин забърза към крепостта. Пътят му се стори дълъг и той скоро се обля в пот и огладня; бързо се спускаше непрогледна нощ. По небето не трепваше ни една звезда. Беше закъснял за вечерята в трапезарията, но Берегонд го посрещна радостно и седна до него да чуе новини за сина си. След трапезата Пипин поостана за малко, сетне се сбогува, защото го бе налегнала необичайна печал и жадуваше пак да види Гандалф.
— Можеш ли да намериш пътя? — запита Берегонд на изхода от малката зала в северния край на крепостта, където бяха разговаряли. — Навън е черна нощ, още повече, че има заповед да се закрият всички светлини в Града, та нищо да не се вижда отвъд стените. А мога да ти съобщя и още една заповед: рано сутринта ще те повикат при Владетеля Денетор. Боя се, че няма да попаднеш в Трети отряд. Да се надяваме, че пак ще се срещнем. Довиждане и лека нощ!
Квартирата тънеше в полумрак, само на масата просветваше малко фенерче. Гандалф го нямаше. Унинието още по-тежко налегна Пипин. Той се изкатери на пейката и опита да надникне през прозореца, но все едно, че гледаше в мастилена локва. Слезе, дръпна кепенците и си легна. До някое време лежа, заслушан да дочуе завръщането на Гандалф, после потъна в неспокоен сън.
През нощта го събуди светлина и той видя, че Гандалф се е върнал и крачи напред-назад из стаята. На масата имаше свещи и пергаментови свитъци. Чу вълшебника да въздиша и да мърмори:
— Кога ли ще се върне Фарамир?
— Здрасти! — обади се Пипин, подавайки глава иззад завесата. — Мислех, че съвсем си ме забравил. Радвам се да те видя пак. Дълъг ден беше днес.
— Ала нощта ще е твърде кратка — отвърна Гандалф. — Върнах се, защото трябва малко да се усамотя на спокойствие. Ти поспи в леглото, докато имаш тая възможност. По изгрев-слънце отново ще те заведа при Владетеля Денетор. Не, не по изгрев-слънце, а когато ни повикат. Дойде часът на Мрака. Зора няма да има.
Глава 2
Пътят на Сивия отряд
Гандалф бе изчезнал и тътнещите копита на Сенкогрив заглъхнаха в нощта, когато Мери се върна при Арагорн. Имаше само леко вързопче, защото бе загубил раницата си край Парт Гален и цялото му имущество се ограничаваше с няколко полезни дреболии, открити сред руините на Исенгард. Азуфел вече бе оседлан. Леголас и Гимли чакаха с коня си наблизо.
— И тъй, все още оставаме четирима от Отряда — каза Арагорн. — Ще яздим заедно. Но няма да потеглим сами, както мислех. Сега кралят е решил да тръгне незабавно. Откакто се появи крилатата сянка, той иска да се върне към хълмовете под прикритието на нощта.
— А после накъде? — запита Леголас.
— Засега нищо не мога да кажа — отвърна Арагорн. — Колкото до краля, той ще отиде на сбора, който свика в Едорас след четири нощи. А там, мисля, ще чуе вест за сражения и Роханските конници ще поемат към Минас Тирит. Но лично аз и всеки, който реши да дойде с мен…
— Аз ще съм! — викна Леголас.
— И Гимли с него! — обади се джуджето.
— Е, добре, лично аз не съм наясно — продължи Арагорн. — Трябва да сляза към Минас Тирит, но още не знам по кой път. Наближава отдавна чаканият час.
— Не ме изоставяйте! — възкликна Мери. — Досега не бях много полезен, но не искам да ме скътат някъде като багаж, докато всичко свърши. Не вярвам Конниците да искат да си губят времето с мен. Впрочем кой знае. Нали кралят каза, че когато се прибере у дома, иска да седна край него и да му разправя за Графството.
— Да — каза Арагорн, — и мисля, че пътят ти е с него, Мери. Но не чакай да свърши с веселба. Боя се, че много вода ще изтече, преди Теоден да седне спокойно в Медуселд. Безброй надежди ще посърнат през тая сурова пролет.