Скоро всички бяха готови за път — двадесет и четирима ездачи плюс Гимли зад Леголас и Мери пред Арагорн. Препускаха стремглаво в нощта. Малко след като минаха мъглите край Бродовете на Исен, един от последните Конници наближи в галоп челото на колоната.
— Господарю — каза той на краля, — зад нас се задават ездачи. Стори ми се, че ги чух още като пресичахме бродовете. Сега сме сигурни. Препускат с все сила и ни догонват.
Теоден незабавно заповяда да спрат. Конниците се обърнаха и стиснаха копията. Арагорн скочи от коня, свали Мери на земята и като изтегли меча си, застана до стремето на краля. Еомер и оръженосецът му се върнаха назад. Мери повече от когато и да било се чувстваше като ненужен багаж и се питаше какво да прави, ако започне битка. Ами ако малобройната кралска охрана бъде обкръжена и разбита, а той избяга в мрака — сам сред дивите степи на Рохан, без ни най-малка представа къде е? „Лоша работа!“ — помисли си той. Изтегли меча и стегна пояса си.
Залязващата луна беше засенчена от огромен провлачен облак, но внезапно отново изплува на свобода. В същия миг дочуха тропот на копита и зърнаха черни фигури да се задават стремително откъм бродовете. Тук-там лунните лъчи проблясваха по върховете на копията. Не можеше да се разбере колцина са преследвачите, ала поне не отстъпваха по брой на кралската свита.
Когато приближиха на петдесетина крачки, Еомер гръмко извика:
— Стой! Стой! Кой язди през Рохан?
Жребците на преследвачите спряха изведнъж. Настана тишина; после зърнаха в лунния светлик един от конниците да слиза на земята и бавно да крачи към тях. Ръката му бледо просветна, когато я вдигна с дланта напред в знак на мир; ала кралските стражи сграбчиха оръжията си. На десет крачки от тях мъжът спря. Беше висок — стройна тъмна сянка. Звънкият му глас проехтя в нощта.
— Рохан? Рохан ли рече? Радостна вест. Отдалеч бързаме да дирим тая страна.
— Намерихте я — каза Еомер. — Навлязохте в нея, когато пресякохте бродовете. Но тук са владенията на Теоден крал. Никой не язди през тях без негово позволение. Кои сте? И закъде бързате?
— Аз съм Халбарад Дунадан, Скиталец от Севера — викна мъжът. — Търсим Арагорн, сина на Араторн и чухме, че бил в Рохан.
— И го намерихте! — викна Арагорн. Подхвърли юздите на Мери, изтича напред и прегърна пришълеца. — Халбарад! От всички радости тая е най-неочакваната!
Мери въздъхна с облекчение. Беше си мислил, че това е последната отчаяна хитрина на Саруман, за да издебне краля, когато го придружават само неколцина бойци; но, изглежда, поне засега нямаше да се наложи да загине, защитавайки Теоден. Прибра меча си в ножницата.
— Всичко е наред — обърна се назад Арагорн. — Това са мои близки от страната, където живеех. Но защо идват и колко са, ще узнаем от Халбарад.
— Водя тридесет души — каза Халбарад. — Само толкова от нашите успях да събера набързо, но братята Еладан и Елрохир пожелаха да воюват и тръгнаха с нас. Препускахме без отдих, откакто получихме призива ти.
— Но аз не съм ви призовавал другояче, освен мислено — каза Арагорн. — Душата ми неведнъж е копняла за вас и тази нощ повече от всякога, ала вест не съм пращал. Е, хайде! Всички тия въпроси ще трябва да изчакат. Срещаме се сред напрежение и опасност. Елате с нас сега, ако кралят разреши.
Теоден искрено се зарадва на новината.
— Добре! — каза той. — Ако тия твои близки поне малко приличат на теб, благородни Арагорн, тридесет конници са сила, която не се мери с бройка.
Конниците потеглиха отново. Арагорн яздеше с Дунеданците и след като поговориха за вестите от Севера и Юга, Елрохир каза:
— Нося заръка от баща си: Дните са кратки. Бързаш ли, спомни си за Пътя на Мъртвите.
— Дните винаги са ми се стрували кратки, за да изпълня туй, що желая — отвърна Арагорн. — Ала наистина много ще трябва да бързам, та да поема по онзи път.
— Скоро ще видим — каза Елрохир. — Но да не говорим повече за това по откритите друмища!
— Какво ми носиш, сънароднико? — обърна се Арагорн към Халбарад, защото го бе видял, че вместо копие стиска дълга пръчка, сякаш дръжка на знаме, но плътно обвита с черно платно и омотана с дълги ремъци.
— Нося ти дар от Владетелката на Ломидол — отвърна Халбарад. — Тайно го извеза и много труд положи. Но ти праща вест: Кратки са вече дните. Или ще ни споходи надежда, или вече не ще има на що да се надяваме. Затуй ти провождам каквото извезах за теб. Сбогом, Елфически камък!