— Уви, Арагорн, приятелю! — възкликна Еомер. — Надявах се да препуснем на бой рамо до рамо; но щом търсиш Пътя на Мъртвите, значи раздялата е дошла и едва ли пак ще се срещнем под слънцето.
— Въпреки всичко ще поема по онзи път — настоя Арагорн. — Но ти казвам, Еомер, че може пак да се срещнем в битката, ако ще да ни делят всички пълчища на Мордор.
— Прави каквото пожелаеш, благородни Арагорн — каза Теоден. — Такава е може би съдбата ти, да бродиш по странни пътища, където другите не смеят да пристъпят. Скръбна е тази раздяла и отнема част от силите ми, но повече не мога да се помайвам и трябва да поема по планинските друмища, без да се бавя. Сбогом!
— Сбогом, владетелю! — отвърна Арагорн. — Препускай към велика слава! Сбогом, Мери! Оставям те в добри ръце — по-добри, отколкото се надявахме, когато преследвахме орките до Ветроклин. Леголас и Гимли, надявам се, ще продължат с мен, ала не ще те забравим.
— Довиждане — каза Мери.
Не намери други думи. Чувстваше се съвсем дребничък, озадачен и потиснат от всички тия мрачни слова. Повече от всякога му липсваше неизчерпаемото веселие на Пипин. Конниците бяха готови и конете им риеха с копита; искаше му се да потеглят и всичко да свърши.
Теоден тихо изрече нещо, Еомер вдигна ръка и нададе мощен вик. Ездачите поеха напред. Прехвърлиха Вала, спуснаха се в котловината, после рязко завиха на изток по пътека, която около една миля лъкатушеше в полите на хълмовете, а накрая завиваше на юг и изчезваше сред възвишенията. Арагорн се изкачи на Вала и гледа подир кралските бойци, докато се отдалечиха из долината. После се обърна към Халбарад.
— Ето че си отиват трима души, които обичам, и най-малкият не е последен сред тях — промълви той. — Не знае към каква съдба препуска, ала и да знаеше, пак щеше да продължи.
— Дребен, но достоен е народът на Графството — каза Халбарад. — Почти нищо не знаят те за дългия труд, с който охранявахме границите им, ала не ги упреквам.
— А сега съдбите ни се преплитат — добави Арагорн. — И все пак, уви, тук трябва да се разделим. Е, добре, нека да похапна, после и ние ще бързаме. Елате, Леголас и Гимли! Трябва да поговорим.
Заедно се върнаха в Рогоскал, ала Арагорн дълго седя безмълвен край масата в залата, а другите го чакаха да заговори.
— Хайде! — каза накрая Леголас. — Говори, за да се разсееш и да отърсиш сянката от плещите си! Какво се е случило, откакто призори пристигнахме на това мрачно място?
— Видях битка и за мен тя бе по-безмилостна от боя за Рогоскал — отвърна Арагорн. — Гледах в Камъка от Ортанк, приятели.
— Гледал си в онзи проклет вещерски камък! — викна Гимли и по лицето му се изписа страх и изумление. — Каза ли нещо на… Онзи? Дори Гандалф се боеше от подобна среща.
— Забравяш с кого говориш — начумерено отвърна Арагорн и очите му проблеснаха. — Не обявих ли открито титлата си пред портите на Едорас? Какво се боиш, че бих могъл да му кажа? Не, Гимли — добави той с по-мек глас, строгостта изчезна от лицето му и той заприлича на човек, който много нощи наред се е трудил в болка и безсъница. — Не, приятели мои, аз съм законен господар на Камъка и имах правото и силата да го използвам, поне така прецених. Правото е несъмнено. Силата ми стигна… едва. — Той дълбоко си пое дъх. — Люта бе битката и умората бавно се разсейва. Не му казах нито дума и накрая покорих Камъка. Дори само това да бе, трудно щеше да го понесе. Той ме съзря. Да, драги Гимли, съзря ме, но не в одеждите, които виждате тук. Ако това му помогне, значи зле съм постъпил. Но не вярвам. Според мен вестта, че съм жив и бродя по света, бе удар право в сърцето му; досега не го знаеше. Очите на Ортанк не прозряха през бронята на Теоден; ала Саурон не е забравил Исилдур и меча на Елендил. Сега, в часа на най-важните му планове, се появяват наследникът на Исилдур и неговият Меч; да, аз му показах възроденото острие. Той още не е тъй могъщ, че да забрави страха; не, съмнения го гризат непрестанно.
— И въпреки това е покорил необятни владения — каза Гимли, — а сега ще удари още по-стремително.
— Прибързаният удар рядко улучва целта — каза Арагорн. — Трябва да притискаме Врага, вместо да чакаме ходовете му. Слушайте, приятели, когато овладях Камъка, аз узнах много неща. Видях от Юга да се задава към Гондор нечакана и страшна заплаха, която ще отклони много сили от защитата на Минас Тирит. Ако не я отблъснат бързо, смятам, че до десет дни Градът ще падне.