— От какво се боиш, лейди? — запита той.
— От клетки — каза тя. — От решетка, зад която да остана, докато старост и умора ме накарат да я приема и безвъзвратно отмине всяка надежда за подвизи.
— И все пак ти ме посъветва да не тръгвам по избрания път, защото бил опасен?
— И друг на мое място би го сторил. Ала не те моля да бягаш от опасности, а да препуснеш в бой, където мечът може да ти спечели слава и победа. Не бих искала да видя как без полза се захвърля нещо възвишено и великолепно.
— Аз също — каза той. — Затова ти казвам, лейди: остани! Няма що да търсиш на юг.
— Тъй е и с другите, що тръгват подир теб. Те просто не искат да се делят от тебе… защото те обичат.
С тези думи тя се обърна и изчезна в нощта.
Когато дневната светлина огря небето, но слънцето още не бе изгряло над високите източни хребети, Арагорн се приготви за тръгване. Всичките му спътници бяха на конете и той се готвеше да скочи в седлото, когато лейди Еовин дойде да се сбогува. Беше облечена като конник и препасана с меч. В ръка държеше чаша, надигна я и отпи с пожелание за бърз път, сетне я подаде на Арагорн и той отпи с думите:
— Сбогом, повелителко на Рохан! Пия за щастието ти, за щастието на твоя род и народ. Кажи на брат си, че отвъд Сенките може отново да се срещнем!
На Леголас и Гимли, застанали наблизо, им се стори, че тя заплака, и скръбно бе да видят сълзите на тъй горда и непреклонна девойка.
— Арагорн, ще тръгнеш ли? — запита тя.
— Ще тръгна — отвърна той.
— И няма ли да ми разрешиш да яздя с отряда ти, както помолих?
— Не, лейди — каза той. — Не мога да го сторя без разрешението на краля и брат ти, а те не ще се завърнат до утре. Ала сега вече ми е броен всеки час, всяка минута. Сбогом!
Тя падна на колене и промълви:
— Моля те!
— Не, лейди — повтори той и я изправи на нозе. Сетне целуна ръката й, скочи в седлото и препусна, без да се обръща; само ония, що го познаваха добре и бяха наблизо, разбраха болката му.
А Еовин остана със стиснати юмруци, неподвижна като каменна статуя, и гледа подир тях, докато не потънаха в сянката под черния Дуиморберг, Планината на призраците, където бе Портата на Мъртвите. Когато изчезнаха от поглед, тя се обърна и неуверено като слепец се запрепъва към стаята си. Ала никой от нейния народ не видя тази раздяла — от страх всички се бяха изпокрили и излязоха чак когато изгря зората и дръзките странници бяха изчезнали.
И някои казваха: „Те са елфически вещери. Нека вървят където им е мястото, в потайни дебри, и вече да не се връщат. И без това са дошли лоши времена.“
Препускаха през сумрака, слънцето още не бе изгряло отсреща над черните хребети на Планината на призраците. Ужас ги облъхна, когато пресякоха останките от древни каменни стени и стигнаха до Тъмната клисура. Там, в сянката на черни дървета, които дори Леголас не можеше да изтърпи за дълго, откриха прорез в подножието на планината и право на пътя им се издигна като знак на съдбата самотен висок камък.
— Кръвта ми се вледенява — промърмори Гимли, но останалите мълчаха и гласът му заглъхна из влажните борови иглички под нозете му.
Конете не искаха да минат оттатък заплашителния камък, докато ездачите не слязоха да ги поведат напред. И тъй накрая стигнаха дълбоко в клисурата; там се извисяваше отвесна каменна стена и в нея като хищна черна паст зееше Мрачната порта. Над широката арка бяха изсечени знаци и образи — прекалено неясни, за да ги разчетат; ужас струеше отвътре като сива мъгла.
Отрядът спря и нямаше сърце, което да не тръпне, освен може би сърцето на Леголас, който не се боеше от призраците човешки.
— Зла е тази врата — каза Халбарад — и смърт ме чака отвъд нея. Въпреки всичко ще дръзна да прекрача прага, но нито един кон не ще ме последва.
— Трябва да влезем, значи и конете ще трябва да дойдат — отвърна Арагорн. — Още много левги ни чакат, ако минем през мрака, а всеки изгубен час приближава победата на Саурон. След мен!
Той ги поведе и толкова силна бе волята му в този час, че всички Дунеданци и конете им го последваха. Тия благородни животни безмерно обичаха Скиталците и бяха готови да прекосят дори ужасната Порта, стига само господарите им да крачеха до тях с твърди сърца. Ала Арод, роханският жребец, отказа да продължи и се спря дотолкова потен и разтреперан, че им дожаля. Тогава Леголас закри с длани очите му и тихичко запя в мрака, докато конят не прие да го поведат напред, и елфът влезе навътре. И ето че остана само Гимли джуджето.