Коленете му се тресяха и го обзе гняв.
— Нечувано! — възкликна той. — Елф да влезе под земята, а джудже да не смее!
С тия думи се хвърли напред. Ала на прага му се стори, че нозете му се влачат като олово; изведнъж го порази слепота — него, Гимли, син на Глоин, който бе бродил без страх из дълбините на света.
Арагорн вървеше най-отпред с една от факлите, които бе донесъл от Черноден; още една пламтеше в ръката на Еладан в края на колоната и Гимли с препъване изтърча да го догони. Не виждаше нищо освен мътния светлик на факлите, ала поспреше ли отрядът, сякаш от всички страни го обгръщаха гласове, нашепващи думи на език, който не бе чувал досега.
Никой не нападна отряда, никой не ги спря и все пак страхът на джуджето растеше с всяка нова крачка — най-вече защото знаеше, че няма връщане назад; невидима тълпа ги следваше в мрака и преграждаше обратния път.
Не се знае колко време мина, докато пред Гимли се разкри гледка, която до края на живота си напразно се мъчеше да забрави. Доколкото можеше да прецени, коридорът беше широк, но изведнъж стените отляво и отдясно изчезнаха и отрядът се озова в огромна празна зала. Джуджето едва крачеше под товара на страха. С приближаването на факлата на Арагорн отляво нещо заблещука в мрака. Той спря и отиде настрани да види какво е.
— Не усеща ли страх? — промърмори джуджето. — Във всяка друга пещера Гимли, син на Глоин, пръв би хукнал към блясъка на златото. Но не и тук! Нека си лежи!
Въпреки всичко той се приближи и видя Арагорн да коленичи, докато Еладан държеше двете факли. Пред него лежаха костите на едър мъж. Мъртвият бе носил ризница и бойното му снаряжение си оставаше невредимо; въздухът в пещерата беше сух като пепел и не бе засегнал позлатената броня. Поясът беше от злато и гранати, злато блестеше по шлема върху захлупения на пода череп. Паднал бе край най-далечната стена на пещерата, а пред него се издигаше плътно затворена каменна врата и костеливите му пръсти още се вкопчваха в нея. Край него лежеше нащърбен пречупен меч, сякаш със сетни отчаяни усилия бе сякъл скалата.
Арагорн не го докосна, само погледа мълчаливо, после се изправи и въздъхна.
— До края на света не ще дойдат насам цветчетата на симбелмине — промълви той. — Девет могили и още седем са обрасли днес с трева, а през тия дълги години той е лежал пред вратата, която не успял да отключи. Накъде води тя? Защо е искал да мине? Никой не ще узнае. Защото не натам се стремя! — извика той, като се обърна към шепнещия мрак. — Задръжте си съкровищата и тайните, укрити в Прокълнатите години! Бързина — нищо друго не искаме. Пуснете ни да минем и после елате! Свиквам ви при камъка Ерех!
Отвърна му само плътна тишина, по-страшна от предишния шепот; в налетелия леден вихър факлите примигаха, изгаснаха и вече никой не можа да ги запали. По-нататък Гимли не си спомняше почти нищо и не знаеше час ли е минал, или ден. Другите бързаха напред, ала той вечно се влачеше последен, гонен от хищен ужас, който сякаш всеки миг се готвеше да го сграбчи; изотзад долиташе стъпката на безброй призрачни нозе. Препъваше се безсилно, накрая запълзя като звяр и усети, че повече не ще издържи — или трябваше да се добере до край, и спасение, или безумно да се втурне назад срещу идващия страх.
Внезапно дочу ромон на вода, ясен и твърд като камък, падащ в черните сенки на кошмарен сън. Напред проблесна светлина — гледай ти! Отрядът мина през нова порта, широка и висока; край нея струеше поточе, а отвъд се спускаше стръмен път сред отвесни канари, настръхнали като кинжал пред далечното небе. Тъй дълбока и тясна бе тази пропаст, че небето притъмняваше и в него искряха дребни звездици. Но както по-късно узна Гимли, оставаха още два часа до залеза на деня, в който бяха потеглили от Черноден; макар в онзи миг да бе готов да повярва, че е настъпил здрачът на някоя друга година или друг свят.
Отрядът отново възседна конете и Гимли се събра с Леголас. Яздеха в колона. Вечерта спусна тъмносин здрач, а страхът продължаваше да го гони. Обръщайки се да каже нещо на Гимли, Леголас погледна назад и джуджето зърна пред лицето си блясъка в ясните очи на елфа. Зад тях яздеше Еладан — последен от отряда, но не и от всички, що се бяха упътили надолу.
— Мъртвите ни следват — каза Леголас. — Виждам силуети на хора и коне, бледи знамена като парцаливи облаци и копия като храсталаци в мъглива зимна нощ. Мъртвите ни следват.