— Да, Мъртвите яздят зад нас. Свикаха ги — каза Еладан.
Отрядът излезе от клисурата изведнъж, сякаш се бяха измъкнали от пукнатина в стената; отпред се разкри горният край на широка долина, а потокът заподскача с прохладен звън в поредица от водопади.
— На кое място в Средната земя сме попаднали? — запита Гимли.
А Еледан отговори:
— Слязохме по горното течение на Мортонд, дългата ледена река, що накрая се влива в морето под стените на Дол Амрот. Не ще има нужда да питаш откъде идва името й — хората я наричат Чернокорен.
Долината на Мортонд се ширеше като залив в южното подножие на планинските урви. Стръмните й склонове бяха обрасли с трева, но всичко бе сиво в този следзалезен час и далече долу из къщите припламваха светлинки. Долината беше плодородна и много хора живееха насам.
Без да се обръща, Арагорн викна високо, за да го чуят всички:
— Приятели, забравете умората! Препускайте сега, препускайте! Трябва да стигнем до камъка Ерех, преди да е отминал този ден, а още дълъг път ни чака.
И без да се озъртат, те препуснаха по планинските ливади, докато стигнаха до мост над набъбналия поток и откриха път към низините.
Пред тях светлините гаснеха в къщи и паланки, вратите се залостваха, а хората из полята крещяха от ужас и бягаха безумно като подгонени елени. Все същият вик се надигаше в прииждащата нощ: „Кралят на Мъртвите! Кралят на Мъртвите иде!“
В далечината биеха камбани и всички бягаха пред Арагорн, ала отрядът препускаше стремглаво, като на лов, додето конете взеха да се препъват от умора. И тъй, точно преди полунощ, сред черен мрак като в планинските пещери, те стигнаха до хълма Ерех.
От древни времена ужасът пред Мъртвите тегнеше над този хълм и околните пущинаци. На върха лежеше грамаден, съвършено кръгъл черен камък, висок колкото човешки ръст, макар да бе наполовина заровен в земята. Неземен изглеждаше той, сякаш бе паднал от небесата, както мислеха някои; ала ония, що си спомняха още преданията за Задмория, казваха, че бил донесен от руините на Нуменор и положен тук от Исилдур. Никой от жителите на долината не дръзваше да го доближи или да се засели тук; разправяха, че там било сборище на Сенките и в страшни времена те сядали и шепнели край Камъка.
До този Камък стигнаха и спряха в глухата нощ. Тогава Елрохир подаде на Арагорн сребърен рог и той засвири с него; на околните им се стори, че чуват отговор, сякаш рогове отекнаха из дълбините на далечни пещери. Повече не чуха нито звук, ала усетиха, че огромна тълпа се сбира край хълма, на който са застанали; като призрачен дъх от планините се спусна мразовит вятър. Но Арагорн слезе от коня и изправен до Камъка, викна с мощен глас:
— Клетвопрестъпници, защо сте дошли?
И в отговор из нощта се разнесе далечен глас:
— Да изпълним клетвата си и да намерим покой.
Тогава Арагорн изрече:
— Най-после дойде часът. Тръгвам към Пеларгир на Андуин и вие ще дойдете подир мен. А когато цялата страна се очисти от слугите на Саурон, ще сметна клетвата за изпълнена и ще намерите вечен покой. Защото съм Елесар, наследник на Исилдур Гондорски.
И той нареди на Халбарад да развее знамето, което бе донесъл. Всички гледаха поразени — то беше черно и ако имаше някакъв герб по него, мракът го укриваше. Сетне настъпи тишина и нито шепот, нито въздишка прозвуча до края на дългата нощ. Отрядът остана на бивак край Камъка, но никой не мигна, защото отвсякъде ги обграждаше ужасът на Сенките.
Ала щом изгря бледата хладна зора, Арагорн веднага се изправи и поведе отряда на най-стремителното и тежко пътуване, което никой освен него не бе предприемал и единствено волята му ги подкрепяше в лудия бяг. Не биха го издържали други простосмъртни освен Дунеданците от Севера, а с тях и Гимли джуджето и Леголас от народа на елфите.
Минаха през теснината Тарланг и навлязоха в Ламедон; а армията на Сенките препускаше отзад и страхът летеше пред тях, докато не стигнаха до Калембел край река Кирил и кървавото слънце не залезе на запад зад Пинат Гелин. Завариха града и бродовете на Кирил пусти, защото мнозина бяха потеглили на бой, а всички останали бяха избягали към хълмовете, чувайки мълвата за идващия Крал на Мъртвите. А на следващия ден не изгря зора и Сивият отряд препусна из мрака на идващата Мордорска буря и изчезна от взора на простосмъртните; ала Мъртвите ги следваха.