Глава 3
Роханският сбор
Сега всички пътища водеха на изток срещу близката война и връхлитащата Сянка. И докато в Гондор Пипин стоеше край Голямата градска порта и гледаше принца на Дол Амрот да се задава с развени знамена, в Рохан кралят се спускаше по хълмовете.
Денят гаснеше. Последните слънчеви лъчи хвърляха дълги остри сенки пред нозете на Конниците. Мракът вече се бе промъкнал под клоните на шепнещите борови гори, покрили стръмните планински склонове. След тежкия ден кралят яздеше бавно. Скоро пътеката заобиколи грамадна скална издатина и се спусна в здрача сред тихите въздишки на дърветата. Заслизаха надолу, надолу в дълга лъкатушна колона. Когато най-сетне стигнаха дъното на клисурата, откриха, че в дълбините е настанала вечер. Слънцето бе залязло. Здрач покриваше водопадите.
През целия ден бяха следвали бързия поток, който се спускаше от високия проход и се провираше долу в теснината между обрасли с борове урви, а сега минаваше през каменна порта навън и се изливаше в широката долина. Конниците продължиха покрай него и внезапно пред тях се разкри Черноденската долина, огласена от вечерния ромон на водите. Тук белият Снегоструй, придошъл от притоците си, бурно летеше по камъните сред пръски пяна и слизаше към Едорас и зелените хълмове сред равнините. Далече надясно над просторната долина се извисяваше величавият Крепкорог, опрян сред облаците на могъщите си устои; назъбеният му връх, покрит с вечни снегове, блестеше далеч над света — синкавосенчест на изток, обагрен от кървав залез на запад.
Мери огледа учудено този странен край, за който толкова бе слушал през дългия път. Свят без небе, в който през мътните сенки на въздушната бездна взорът му срещаше само възходящи склонове, огромни каменни стени и навъсени пропасти, увенчани с мъгла. Поспря за малко в полудрямка, заслушан в ромона на водата, шепота на дърветата, пукота на камъните и необятната очакваща тишина, спотаена зад всеки звук. Той обичаше планините или по-скоро бе харесвал мисълта за тях, придружаваща разказите за далечни страни; ала сега го потискаше непоносимата тежест на безкрайната Средна земя. Копнееше да се скрие от тая величественост край огнището в някоя спокойна стаичка.
Беше много изморен, защото, макар да яздеха бавно, почти не бяха почивали. Близо три изтощителни дни час подир час се бе друсал нагоре-надолу през проходи, дълги долини и безброй потоци. Понякога, когато пътят бе по-широк, яздеше край краля, без да забелязва, че много от Конниците се усмихват, като ги виждат заедно — хобитът на дребно и рошаво сиво пони и Владетелят на Рохан на могъщия си бял кон. В тия минути разговаряше с Теоден, разказваше му за дома си и делата на народа на Графството или на свой ред слушаше разкази за Пределите и величието на древните им жители. Но най-често, особено през последния ден, Мери яздеше самичък зад краля, без да казва нищо, и се мъчеше да разбере бавната, звучна роханска реч, която дочуваше откъм мъжете зад себе си. Струваше му се, че в този език среща много познати думи, макар и изричани по-звънко и натъртено, отколкото в Графството, ала не успяваше да ги свърже с изречения. От време на време ясният глас на някой Конник се извисяваше във волна песен и Мери усещаше как сърцето му трепва, макар да не знаеше за какво е песента.
Сред всички тия хора изпитваше самота, особено сега, в края на деня. Питаше се къде ли се е изгубил Пипин из този странен свят; какво е станало с Арагорн, Леголас и Гимли. И изведнъж сякаш хладна десница докосна сърцето му — спомни си за Фродо и Сам.
— Забравям ги! — укори се той. — А те са по-важни от всички нас. Нали дойдох да им помогна; но сега, ако още са живи, сигурно са на стотици мили оттук.
Побиха го тръпки.
— Черноден най-сетне! — каза Еомер. — Пътуването наближава към края си.
Спряха. От тесния проход се спускаха стръмни пътеки. Като през висок прозорец виждаха само част от просторната долина сред здрача долу. Край реката примигваше самотна светлинка.
— Това пътуване може и да е свършило — каза Теоден, — но още дълъг път ме чака. Луната снощи бе пълна и призори ще трябва да препусна към Едорас за сбора на Пределите.
— Но ако приемеше моя съвет — тихичко изрече Еомер, — сетне ще се завърнеш насам, докато войната не свърши с победа или поражение.
Теоден се усмихна.
— Не, сине мой, както реших да те наричам, недей да мълвиш коварните слова на Змийския език в старческите ми уши! — Той разкърши плещи и се озърна към дългата колона бойци, която се губеше в здрача. — В тия няколко дни, откакто потеглих на запад, сякаш се сбират дълги години, ала вече никога не ще се подпра на тояжка. Ако загубим войната, каква полза да се крия из хълмовете? А ако победим, ще има ли скръб, та дори и да падна в устрема на сетните си сили? Но да оставим това засега. Тази нощ ще почивам в Твърдината Черноден. Останала ни е поне една спокойна вечер. Да вървим!