В прииждащия здрач се спуснаха към долината. Тук Снегоструй течеше край западните склонове и скоро пътеката ги доведе до брод, където плитките води звучно припяваха по камънака. Край брода имаше стража. Когато кралят наближи, от сянката на скалите изскочи група бойци; щом го видяха, те радостно закрещяха:
— Теоден крал! Теоден крал! Кралят на Пределите се завръща!
После един от тях протяжно засвири с рог. Зовът отекна из долината. Отдалече му отвърнаха рогове и отвъд реката пламнаха светлини.
И изведнъж високо горе избухна мощната песен на фанфари, сякаш събрани в някаква пещера, която сливаше звуците в един глас и го отпращаше да тътне и да оглася каменните стени.
И тъй кралят на Пределите се завърна победоносно от Запада към Черноден в подножието на Белите планини. Там завари вече събрана цялата останала сила на своя народ; щом узнаха за приближаването му, воеводите препуснаха да го посрещнат край брода с вести от Гандалф. Начело бе застанал Дунхере, вожд на местните жители.
— Преди три дни призори, господарю — каза той, — Сенкогрив долетя като Западния вихър в Едорас и Гандалф възрадва сърцата ни с вест за твоята победа. Но донесе и заръка от теб час по-скоро да сбираме Конниците. А сетне долетя крилатата Сянка.
— Крилатата Сянка? — повтори Теоден. — И ние я видяхме, но това бе посред нощ, преди Гандалф да ни напусне.
— Може би, господарю — отвърна Дунхере. — Дали е била същата или друга като нея, но онази сутрин над Едорас прелетя чернилка с формата на чудовищна птица и всички мъже затрепериха от страх. Тя надвисна над Медуселд и като се спусна надолу, почти до фронтона, нададе крясък, от който сърцата ни примряха. Точно тогава Гандалф ни посъветва да не се сбираме в полята, а да те срещнем тук, в долината до планинските склонове. Заръча ни още да палим светлини и огньове само в крайна нужда. Така и сторихме. Гандалф говореше заповедно. Вярваме, че такава е била волята ти. Ония злокобни твари не са се мяркали над Черноденската долина.
— Добре — каза Теоден. — Сега отивам в Твърдината и преди да си почина, ще се срещна там с пълководците и воеводите. Нека незабавно да дойдат при мен!
Пътят завиваше право, на изток и пресичаше долината, която тук беше малко по-широка от половин миля. Наоколо се разстилаха посивели от здрача равнини и ливади, покрити с жилава трева, но отсреща, по другия склон, Мери зърна навъсена стена, последно разклонение от могъщите корени на Крепкорог, прорязани от реката в древни времена.
На всяко равно местенце се тълпяха хора. Някои се стичаха към пътя да посрещнат с радостни възгласи краля и конниците от Запада; ала зад тях се простираха надалеч стройни редици от палатки и сергии, коневръзи, оръжейници и пирамиди от копия, настръхнали като наскоро посадени горички. Огромното сборище вече чезнеше в сянката, ала макар от възвишенията да повяваше мразовит нощен вятър, никъде не припламваха фенери, не лумваха огньове. Часови в тежки плащове крачеха напред-назад.
Мери се запита колко ли конници има тук. Не можеше да определи броя им в прииждащия здрач, но армията изглеждаше многохилядна. Докато се озърташе наляво-надясно, кралският отряд достигна подножието на надвисналата канара в източния край на долината; тук пътеката рязко се изкачваше нагоре и Мери учудено вдигна поглед. Никога не бе виждал подобен път — велико творение на човешките ръце, останало от времената, за които не се помнеха и легенди. Виеше се нагоре като змия по отвесния ръб на скалата. Стръмен като стълба, възвиваше напред-назад и се катереше все по-нагоре. По него можеха да се изкачват коне и бавно да се изтеглят каруци, но никакъв враг не би могъл да мине, докато горе имаше защитници. На всеки завой на пътя стърчаха високи камъни, изсечени във формата на едри, тантурести мъже, седнали с кръстосани нозе и отпуснали дебели ръце върху издутите си кореми. Ветровете на безчетни години бяха заличили лицата на някои от тях, оставяйки само тъмните дупки на очите, които още се взираха към минувачите. Конниците не ги и поглеждаха. Наричаха ги Пукели и почти не им обръщаха внимание — ни сила, ни ужас бяха останали в изваянията; ала Мери гледаше с изумление, едва ли не с жал, как се издигат скръбно в здрача.