След малко се озърна и разбра, че вече са на неколкостотин фута над долината, ала далече долу още се различаваше смътно лъкатушната колона от Конници, които пресичаха брода и се упътваха към подготвения за тях лагер. Само кралят и стражата му отиваха в Твърдината.
Накрая кралският отряд стигна до остър ръб и стръмният път се превърна в прорез между високи каменни стени, продължи още малко нагоре и излезе на широко плато. Наричаха го Елова ливада, зелена планинска поляна, обрасла с трева и пирен, високо над издълбаното дефиле на Снегоструй, в скута на величавите планини — на юг Крепкорог, на север острозъбият масив на Иренсага, а между тях срещу Конниците се изправяше зловещата черна стена на Дуиморберг, Планината на призраците, със стръмни склонове, обрасли в мрачни борови гори. Двойна редица от безформени стърчащи камъни минаваше през средата на платото и се губеше в сумрака сред дърветата. Който дръзнеше да тръгне по този път, скоро стигаше до Тъмната клисура под Дуиморберг, където заплашително се възправяше каменната колона и зееше тъмната забранена врата.
Такъв бе мрачният Черноден, дело на отдавна забравени мъже. Имената им бяха изчезнали, не ги помнеше ни песен, ни легенда. За каква цел бяха изградили тая крепост, дали за таен храм или за гробница на крале, никой не знаеше. Бяха се трудили тук през Мрачните години, преди кораб да пристигне край западните брегове, преди да се издигне Гондор на Дунеданците; а сега бяха изчезнали и само древните Пукели още седяха по завоите на пътя.
Мери се загледа в редиците от крайпътни камъни — бяха изтъркани и черни; имаше килнати, имаше паднали, пропукани и строшени; приличаха на зъби в прегладняла старческа уста. Запита се защо ли са тук и се изплаши, че кралят може да продължи покрай тях към потайния мрак. После забеляза, че от двете страни на каменния път са се струпали палатки и чергила; ала не бяха край дърветата, а сякаш се отдръпваха от тях към ръба на канарата. Най-много шатри имаше отдясно, където Елова ливада се разширяваше; отляво лагерът беше по-малък и сред него се издигаше висок шатър. Оттам се зададе конник и отрядът слезе от пътя.
Когато наближиха, Мери видя, че на коня язди жена с проблясваща в здрача дълга плитка, ала с шлем, ризница до кръста и меч на пояса.
— Привет, Владетелю на Пределите! — извика тя. — Завръщането ти е радост за сърцето ми.
— А ти, Еовин — отвърна Теоден, — как си? Всичко ли е наред?
— Всичко е наред — каза тя, но Мери имаше чувството, че гласът й казва друго, и би решил, че е плакала, ако можеше да го очаква от девойка с тъй непреклонен лик. — Всичко е наред. Тежък бе пътят за народа, изтръгнат ненадейно от роден дом. Дочуха се и зли думи, защото отдавна войната не ни е прогонвала от зелените поля; ала зли дела нямаше. Сега навсякъде царува ред, както виждаш. Шатърът ти е готов — отдавна ме известиха за теб и знаех кога ще пристигнеш.
— Значи Арагорн е дошъл — каза Еомер. — Още ли е тук?
— Не, замина си — промълви Еовин и се обърна на югоизток да погледне към мрачните планини.
— Накъде отиде? — запита Еомер.
— Не знам — отвърна тя. — Дойде по тъмно и препусна на сутринта, преди слънцето да изгрее над планинските върхове. Замина си.
— Скръб те мъчи, дъще — каза Теоден. — Какво се е случило? Кажи ми, не е ли говорил за онзи път? — Той посочи над притъмнелите каменни редици към Дуиморберг. — За Пътя на Мъртвите?
— Да, господарю — каза Еовин. — И навлезе в Сенките, от които никой не се е завръщал. Замина си.
— Значи пътищата ни се разделят — каза Еомер. — Той е загубен. Ще трябва да тръгнем без него и надеждата ни се смалява.
Бавно пресякоха поляната, обрасла с нисък пирен и планински треви, и никой не промълви дума, докато не стигнаха до кралския шатър. Мери откри, че тук всичко е готово за гостите, без да забравят и самия него. Бяха му разпънали малка палатка край кралските покои; той поседя вътре самичък, докато навън сновяха безброй мъже, дошли да се посъветват с краля. Настана нощ и на запад звездите увенчаха едва забележимите чела на планините, ала Изтокът бе мрачен и пуст. Крайпътните камъни бавно чезнеха от поглед, но отвъд тях, по-черна от мрака, още се мержелееше надвисналата исполинска сянка на Дуиморберг.
— Пътят на мъртвите — промърмори си той. — Пътят на Мъртвите? Какво значи всичко това? Всички ме изоставиха. Всеки пое към съдбата си: Гандалф и Пипин на изток към сраженията; Сам и Фродо към Мордор; Бързоход, Леголас и Гимли към Пътя на Мъртвите. Но вярвам, че скоро ще дойде и моят ред. Питам се за какво ли говорят и що смята да предприеме кралят. Където отиде той, там съм и аз.