Посред тия мрачни мисли изведнъж се сети, че е прегладнял, и стана да види дали някой в този странен лагер не споделя чувствата му. Но в същия миг засвири тръба и един вестоносец дотича да покани кралския оръженосец на трапезата.
В дъното на шатрата имаше кътче, оградено с бродирани завеси и застлано с кожи; тук Теоден бе седнал край малка масичка заедно с Еомер, Еовин и Дунхере, управника на Черноденската долина. Мери застана край кралското място, готов да прислужва, ала старецът скоро се опомни от дълбоките размисли и се обърна с усмивка.
— Хайде, хайде, драги Мериадок! — каза той. — Няма да стоиш прав. Докато съм в земите си, ще седиш край мен и ще веселиш сърцето ми с разкази.
Направиха на хобита място вляво от краля, но никой не поиска да слуша разкази. Всъщност почти не разговаряха — хранеха се мълчаливо, докато Мери не събра смелост да зададе въпроса, който го мъчеше.
— Господарю, вече два пъти чувам за Пътя на Мъртвите. Какъв е този път? И къде е отишъл Бързоход, искам да кажа благородният Арагорн?
Кралят въздъхна, но никой не отговори. Накрая Еомер наруши мълчанието.
— Не знаем и скръб е натегнала в сърцата ни. Колкото до Пътя на Мъртвите, ти сам мина първите му крачки. Не, не мисли думите ми за зла прокоба! Пътят, по който се изкачихме, води нататък, към Вратата в Тъмната клисура. Но никой не знае що има отвъд нея.
— Никой не знае — потвърди Теоден, — ала една древна легенда, която днес малцина си спомнят, открехва донякъде вратите на тайната. Ако са верни старите предания, разказвани от баща на син в Еорловия род, то Вратата под Дуиморберг води към таен проход под планината, свършващ незнайно къде. Ала никой не е дръзвал да разбули тайните й, откакто Балдор, син на Брего, минал през нея и вече никога не се върнал сред хората. Прибързан облог сторил той, когато пресушил рога на празника, устроен от Брего в чест на новоизградения Медуселд, и повече не се върнал при трона, който трябвало да наследи. Разправят, че Мъртвите от Мрачните години пазят пътя и не позволяват жив човек да пристъпи в тайните им покои; но понякога хората ги виждат как излизат от вратата като сенки и слизат по каменния път. Тогава в цялата долина вратите се залостват, завеси закриват прозорците и всички тръпнат от страх. Но Мъртвите излизат рядко, само в дни на дълбока тревога и приближаваща смърт.
— Ала в Черноденската долина разказват — прошепна Еовин, — че съвсем наскоро, в една безлунна нощ, наблизо минала огромна армия в странни одежди. Никой не знае откъде идвала, ала се изкачила по каменния път и изчезнала сред хълмовете, сякаш бързала към уречено място.
— Тогава защо Арагорн е тръгнал натам? — запита Мери. — Не знаете ли някакво обяснение?
— Ако не ти е казал нещо като на приятел — отвърна Еомер, — то никой сред живите не знае целта му.
— Стори ми се много променен, откакто го видях за пръв път в кралския дворец — каза Еовин. — Беше по-суров и по-стар. Обречен изглеждаше, сякаш Смъртта го бе позовала.
— Може наистина да е бил призован и сърцето ми усеща, че не ще го видя вече — каза Теоден. — Ала той е царствен мъж и велика съдба го чака. Виждам, дъще, че ти е нужна утеха в скръбта за този гост. Чуй тогава къде намирам утеха аз. Разказват, че когато Еорлингите дошли от Севера и пресекли Снегоструй, търсейки убежища за тежки времена, Брего и синът му Балдор се изкатерили по Стълбата на Твърдината и така стигнали пред Вратата. На прага седял древен старец; личало, че е бил царствен и снажен, ала неизброими години го били съсухрили като престарял камък. Те наистина го помислили за камък, защото не помръдвал и не изрекъл нито дума, додето не се опитали да го заобиколят и да влязат. Тогава гласът му долетял сякаш изпод земята и за тяхно изумление говорел на западняшки език: „Пътят е затворен“. Те спрели и като го погледнали, разбрали, че е още жив, ала той не ги поглеждал. „Пътят е затворен — повторил гласът му. — Изградили са го ония, що са Мъртви и Мъртвите го пазят, докато дойде време. Пътят е затворен.“ — „А кога ще дойде това време?“ — запитал Балдор. Но не получил отговор. Старецът издъхнал начаса и се проснал по очи; и повече нашият народ не чул вест за древните планински жители. Ала може най-сетне да е дошло времето и Арагорн да успее да мине.
— Но как да разбере човек дали е дошло времето, или не, освен ако не дръзне да мине през Вратата? — запита Еомер. — Не бих тръгнал по този път, та ако ще да ме гонят всички армии на Мордор и да съм сам, без друго убежище. Уви, безумие е обхванало в тежък час този тъй сърцат мъж! Няма ли и без това достатъчно зло наоколо, та е тръгнал да го търси под земята? Войната наближава.