С тези думи кралят стана от трапезата и всички се изправиха.
— Сега идете да почивате и спрете добре — каза той. — А ти, драги Мериадок, засега няма да ми трябваш. Но бъди готов да те повикам, щом изгрее слънцето.
— Ще бъда готов — отвърна Мери, — дори да ме повикаш по Пътя на Мъртвите.
— Не изричай злокобни слова! — каза кралят. — Може и други пътища да носят това име. Но не съм казал, че ще ме придружаваш по Пътя. Лека нощ!
— Няма да позволя да ме оставят тук, докато се върнат! — заяви Мери. — Няма, няма!
И като си повтаряше тези думи, най-сетне заспа в палатката.
Призори го разтърси непознат боец.
— Събуди се, благородни Холбитла! — викна той; Мери бавно се изтръгна от дълбокия сън и стреснато се надигна. Стори му се, че още е съвсем тъмно.
— Какво има? — запита той.
— Кралят те вика.
— Но слънцето още не е изгряло!
— Не е и днес няма да изгрее, благородни Холбитла, Сякаш завинаги е изчезнало под тежките облаци. Но дори слънцето да спре, времето не чака. Побързай!
Тършувайки за дрехите си, Мери надникна навън. Светът бе притъмнял. Даже въздухът изглеждаше кафяв и всичко наоколо беше сиво и черно, без сенки; безмълвие обгръщаше света. Не се виждаше дори формата на облаците, само далече на запад хищните пръсти на необятния здрач продължаваха да пъплят и през тях прозираше мъждива светлина. Отгоре надвисваше тежък, мрачен и безформен свод и зората сякаш чезнеше, вместо да се разгаря.
Наоколо тълпите гледаха нагоре и тихо разговаряха; всички лица бяха сиви и печални, по някои се изписваше страх. С натежало сърце Мери пристигна при краля. Тук беше Хиргон, гондорският вестоносец, а до него стоеше още един мъж в подобно облекло, но по-нисък и широкоплещест. Когато Мери влезе, той говореше на краля:
— От Мордор идва, господарю. Започна снощи по залез-слънце. От хълмовете в Източния предел на твоето кралство го видях да се надига и да пълзи по небето; цяла нощ препусках, а той поглъщаше звездите зад мен. Сега огромният облак е надвиснал над земите оттук до Планините на Сянката и става все по-гъст. Войната вече е започнала.
Известно време кралят седя мълчаливо. Накрая заговори:
— Значи най-сетне идва великата битка на нашето време, която ще донесе края на много неща. Но поне вече няма защо да се крием. Ще препуснем направо по откритите пътища и с цялата бързина, на която сме способни. Сборът да почне веднага, не чакайте закъснелите. Имате ли достатъчни запаси в Минас Тирит? Ако ще бързаме, значи трябва да яздим без багаж, и ще вземем храна и вода само колкото да ни стигнат до битката.
— Отдавна сме приготвили огромни запаси — отвърна Хиргон. — Сега препускайте без товар, колкото се може по-скоро!
— Щом е тъй, свикай глашатаите, Еомер — нареди Теоден. — Нека Конниците да се строят!
Еомер излезе. След малко в Твърдината засвириха тръби и отдолу долетя отговор; но песента им вече не звучеше ясно и смело, както я бе чул Мери снощи. Ревяха глухо, дрезгаво и зловещо в натежалия въздух.
— Потеглям на бой, драги Мериадок — обърна се кралят към Мери. — Не след дълго ще съм на път. Освобождавам те от службата, но не и от дружбата си. Ще останеш тук и ако искаш, ще служиш на лейди Еовин, която ще ръководи народа, докато ме няма.
— Ама… ама, господарю — заекна Мери. — Нали ти предложих меча си. Не искам да се разделяме така, кралю Теоден. Всичките ми приятели потеглиха на бой, срамота ще е да остана назад.
— Но ние яздим на мощни и бързи жребци — каза Теоден — и колкото и да е голямо сърцето ти, не можеш да яздиш такъв кон.
— Тогава ме вържете на коня, закачете ме на стремето или измислете нещо — възрази Мери. — Пътят е дълъг, но ако не мога да яздя, ще го пробягам пеш, пък ако ще да си разраня нозете и да пристигна седмици след вас.
Теоден се усмихна.
— Предпочитам да те взема на моя Снежногрив. Засега поне ще дойдеш с мен в Едорас и ще видиш Медуселд; натам отивам. Дотам Стиба ще издържи; големият бяг започва едва като стигнем до равнините.
Еовин се изправи.
— Ела сега, Мериадок! — каза тя. — Ще ти покажа какви доспехи съм ти приготвила.
Двамата излязоха заедно.
— Само това ме помоли Арагорн, да те въоръжа за битката — продължи Еовин, докато крачеха между палатките. — Изпълних молбата както можах. Сърцето ми предчувства, че ще ти потрябват доспехи, преди да дойде краят.