Преди да отговорят, елфите дълго си шепнаха на своя език. Най-сетне Гилдор се обърна към хобитите.
— Сега няма да говорим за това — каза той. — Мислим, че ще е най-добре да дойдете с нас. Друг е нашият обичай, но засега ще ви вземем по пътя си и ако желаете, ще нощуваме заедно.
— О, Прекрасни народе! Това щастие надхвърля всяка моя надежда — каза Пипин.
Сам бе онемял.
— Сърдечно ти благодаря, Гилдор Инглорион — поклони се Фродо. — Елен сила лумен оментиелво, звезда сияе над часа на нашата среща — добави той на езика на Върховните елфи.
— Внимавайте, приятели! — разсмя се Гилдор. — Не говорете за тайни неща! Тук има познавач на Древния език. Билбо е бил добър учител. Привет, приятелю на елфите! — И той се поклони на Фродо. — Ела сега с другарите си в нашата компания! Най-добре минете в средата, за да не се изгубите. Навярно ще се изморите, преди да спрем.
— Защо? Къде отивате? — попита Фродо.
— Тази нощ ще прекараме в горите по хълмовете над Горски дом. Много мили има дотам, ала накрая ще си починете, а и ще съкратите утрешния си преход.
Сега те вървяха мълчаливо и отминаваха като сенки и бледи светлинки, защото, когато пожелаеха, елфите (тук даже хобитите им отстъпваха) можеха да крачат съвършено безшумно. Скоро Пипин започна да дреме и един-два пъти се клатушна, но високият елф отстрани протягаше ръка и не му даваше да падне. Като насън Сам крачеше до Фродо и по лицето му се смесваха страх, удивление и радост.
Гората наоколо се сгъсти, дърветата тук бяха по-млади и плътно сбити едно до друго, а когато пътеката се спусна в гънката между хълмовете, от двете им страни се издигнаха склонове, обрасли с лещаци. Най-сетне елфите се отклониха от пътя. Отдясно, почти невидима сред гъсталака, се криеше зелена просека; лъкатушейки, тя ги поведе по гористите склонове до върха на хълма, извисен над крайречните низини. Внезапно напуснаха сянката на дърветата и пред тях се разкри посивяла в нощта широка поляна. От три страни я ограждаше гората, но на изток се спускаше стръмен склон и короните на дърветата, растящи в подножието му, се полюшваха ниско долу. Отвъд тях лежаха низините, смътни и плоски под звездния светлик. По-наблизо, в селцето Горски дом, блещукаха няколко светлинки.
Елфите насядаха по тревата и тихичко си заговориха; вече не обръщаха никакво внимание на хобитите. Фродо и спътниците му се омотаха с наметки и одеяла и потънаха в дрямка. Нощта напредна, светлинките в долината изгаснаха. Положил глава на една зелена могилка, Пипин заспа.
Високо в небето на изток потрепваше Ремират, Звездната мрежа, над мъглите бавно изплува червеният Боргил, грейнал като огнен рубин. После вятърът се обърна, отдръпна като воал мъглите и иззад границите на света се извиси Небесният мечоносец, Менелвагор, със сияйния си пояс. Всички елфи запяха. Изведнъж под дърветата лумна буен червен огън.
— Елате! — викнаха елфите на хобитите. — Елате, време е за разговор и веселба!
Пипин седна, разтърка очи и потрепера.
— В залата има огън и храна за гладни гости — подхвърли един елф, застанал край него.
Към южния си край зелената морава проникваше в гората и се превръщаше в просторна зала под свода на дървесните корони. От двете страни мощните стъбла се редяха като колони. В средата пламтеше огън, а по живите стълбове спокойно горяха златистите и сребърни светлини на факлите. Елфите бяха насядали край огъня — на тревата или върху стари пънове. Някои сновяха насам-натам, разнасяха чаши и наливаха напитки; други носеха подноси и блюда, отрупани с ястия.
— Оскъдна е трапезата — казаха те на хобитите, — защото лагеруваме сред зелените гори, далеч от роден дом. Ако някога ни дойдете на гости, ще ви приемем по-добре.
— А според мен съвсем не е зле за отпразнуване на рожден ден — каза Фродо.
По-късно Пипин трудно си припомняше блюдата и напитките, защото спомените му бяха препълнени със сиянието по лицата на елфите, със звучните им гласове — тъй различни и тъй прекрасни, че не знаеше буден ли е или сънува. Но все пак си спомняше хляба — по-вкусен от чудесна бяла погача в устата на умиращия от глад; имаше и плодове — сладки като горски ягоди и по-сочни от грижливо отглежданите градински дарове; пресуши чаша, пълна с ароматна течност, хладна като бистър извор и златиста като летен следобед.
До края на живота си Сам не успя нито да опише с думи, нито пък ясно да си представи какво е усещал или мислил през тази нощ, макар че тя остана в паметта му като едно от главните събития в неговия живот. Най-успешният му израз беше: „Ами, сър, ако можех да отгледам такива ябълки, бих се нарекъл градинар. Но песните наистина ми легнаха на сърцето, ако разбирате какво искам да кажа.“