— Защо пък да не подхождат такива песни на моите зали или на днешните времена? Тъй дълго сме живели под надвисналата Сянка, че сигурно си струва да чуем ехо от земи, които тя не е помрачила. Може би тогава ще усетим, че стражата ни не е била безполезна, макар и да не дочакаме благодарност.
Пипин посърна. Не му се нравеше мисълта да пее песни от Графството пред Владетеля на Минас Тирит, особено смешните, които знаеше най-добре; те бяха прекалено… прекалено недодялани за подобен слушател. Ала поне засега изпитанието се отлагаше. Не му наредиха да пее. Денетор се обърна към Гандалф с въпроси за Рохиримите, тяхната политика и поста на Еомер, кралският племенник. Пипин бе удивен от обширните познания на Владетеля за тия далечни хора, макар да бяха отминали години, помисли той, откакто Денетор лично бе пътувал в чужбина.
Накрая Денетор махна с ръка на Пипин и отново го освободи замалко.
— Иди в оръжейниците на Крепостта — каза той — и си намери там ливреята и доспехите на Кулата. Всичко е готово. Поръчах го вчера. Като се облечеш, ела пак!
Всичко стана, както бе казал, и скоро Пипин се премени в странни сребристочерни одежди. Имаше малка ризница, изплетена навярно от стоманени пръстенчета, ала черна като въглен, и висок шлем с малки гарванови криле от двете страни и сребърна звезда на челото. Над ризницата облече къса черна туника с избродирано на гърдите сребърно дърво. Склададжиите сгънаха и прибраха старите му дрехи, но му разрешиха да задържи сивия плащ, стига да не го носи, когато е на пост. Без да знае, сега беше същински Ернил и Ферианат, принц на полуръстовете, както го наричаше народът; но се чувстваше неудобно. Здрачът започваше да го потиска.
Целият ден бе тъмен. От ненастъпилата зора чак до вечерта тежката сянка не спря да приижда и тревога стягаше всички сърца в Града. Далече горе огромният облак бавно се точеше от Черната страна към Запада, тласкан от вятъра на войната, и поглъщаше всеки слънчев лъч, а долу въздухът бе застоял и неподвижен, сякаш Андуинската долина чакаше да връхлети унищожителен вихър.
Към единадесетия час, най-сетне освободен за малко от служба, Пипин излезе и тръгна да потърси храна и питие, та да пооблекчи натежалата си душа и да изтърпи някак дългото очакване. В трапезарията отново срещна Берегонд, който току-що се връщаше от Пеленор, където бе ходил да отнесе съобщение за Стражевите кули над Шосето. Заедно се поразходиха по стените; в залите Пипин се чувстваше като затворник, дори огромната Крепост го задушаваше. Отново седнаха един до друг край източния отвор, където бяха похапнали и разговаряли предния ден.
Беше настъпил часът на залеза, ала необятният мрачен покров вече се разпростираше далече на запад и едва когато потъваше в Морето. Слънцето се изтръгна да хвърли кратък прощален лъч преди настъпването на нощта — същият лъч, който Фродо бе зърнал на Кръстопътя да докосва главата на рухналия крал. Но този светлик не стигна до полята на Пеленор — кафяви и мрачни бяха те в сянката на Миндолуин.
На Пипин вече му се струваше, че са минали години, откакто бе седял тук преди, в някакво полузабравено време, когато още беше хобит, безгрижен странник, който не се трогваше от преживените опасности. Сега беше дребен войник в град, очакващ страхотния щурм, облечен в гордите, ала мрачни одежди на Стражевата кула.
В друго време и на друго място Пипин би могъл да хареса новата си премяна, но сега знаеше, че това не е игра; не на шега, а наистина беше служител на строг господар, над когото бе надвиснала ужасна заплаха. Ризницата беше неудобна, а шлемът тежеше на главата му. Плаща си бе метнал на скамейката. Извърна морен поглед от притъмняващите поля и се прозина, сетне въздъхна.
— Измори ли се днес? — запита Берегонд.
— Да — отвърна Пипин, — много. Изморих се от безделие и чакане. Безкрайни часове подскачах от нетърпение пред вратата на господаря си, докато той се съвещаваше с Гандалф, принца и други важни личности. А още не съм свикнал, драги Берегонд, да прислужвам гладен, докато другите се хранят. Тежка участ е това за един хобит. Несъмнено ще помислиш, че би трябвало да имам по-дълбоко чувство за оказаната ми чест. Но каква полза от тая чест? Всъщност каква ли е ползата от ядене и пиене под тая пъплеща сянка? Какво ни носи тя? Дори въздухът изглежда плътен и кафяв! Често ли ви спохожда такъв здрач, когато повее вятър откъм Изтока?
— Не — каза Берегонд, — това време не е породено в нашия свят. То е някаква негова злобна хитрина; някакъв черен пушек от Огнената планина, пратен да помрачи сърцата и умовете ни. И замисълът му преуспява. Ех, дано се върне господарят Фарамир. Той не би се отчаял. Ала сега кой знае дали ще се върне някога от Мрака отвъд реката?