— Да — каза Пипин. — И Гандалф се тревожи. Мисля, че се разочарова, като не завари Фарамир. И накъде ли тръгна сам? Още преди пладне напусна съвещанието при Владетеля и ми се чини, че не беше в добро настроение. Може би предчувства лоши вести.
Както разговаряха, двамата внезапно онемяха и застинаха като камъни. Пипин се захлупи по очи и притисна ушите си с длани; но Берегонд, който се вглеждаше от бойницата, говорейки за Фарамир, остана там вцепенен, с разширени от уплаха очи. Пипин позна вледеняващия вик — същия, който някога бе чул из Мочурището на Графството; ала сега омразата в него бе неизмерно по-мощна и пронизваше сърцата с отровата на отчаянието.
Най-сетне Берегонд изрече с усилие:
— Дойдоха! Събери смелост и виж! Злите твари са под нас.
Пипин неохотно се покатери на скамейката и надникна над стената. Под него се разстилаха неясните очертания на Пеленор, чезнещи в сумрака с едва забележимата ивица на Великата река. Но зърна и пет подобни на птици фигури, ужасяващи като лешояди, ала по-едри и от орли, жестоки като смъртта, да кръжат стремително из въздуха над полята като сенки на подранилата нощ.
— Черни конници! — промълви Пипин. — Черни конници във въздуха! Но гледай, Берегонд! — викна той. — Не ти ли се струва, че търсят нещо? Виж ги как се вият и кръжат все по-надолу, ей там! Не виждаш ли нещо да се движи по земята? Дребни тъмни точици. Да, хора на коне — четирима или петима. А! Не мога да го понеса! Гандалф! Гандалф, спаси ни!
Нов протяжен крясък се извиси и заглъхна и той отскочи от стената, задъхан като преследвано зверче. Неясен и сякаш далечен подир вледеняващия вик, отдолу се надигна зов на тръба и завърши с дълга висока нота.
— Фарамир! Господарят Фарамир! Това е неговият сигнал! — викна Берегонд. — Храбро сърце! Но как да се добере до Портата, ако тия гнусни изчадия имат и други оръжия освен страха? Гледай! Те продължават напред. Ще стигнат до Портата. Не! Конете побесняват. Гледай! Хората са на земята, тичат напред. Не, един още е на седлото, но се връща към другите. Това ще да е Военачалника — той има власт над животни и хора. Ах! Една от проклетите твари надвисва над него. Помощ! Помощ! Никой ли няма да излезе? Фарамир!
С тези думи Берегонд се хвърли настрани и хукна през здрача. Засрамен от ужаса си в момента, когато Берегонд от Стражата мислеше само за любимия си командир, Пипин се изправи и надникна навън. В този миг зърна сребристобяло сияние, полетяло откъм Севера като звездичка над сумрачните поля. То летеше като стрела и непрестанно растеше, наближавайки бързо четиримата бегълци към Портата. На Пипин му се стори, че го обвива бледа светлина и тежките сенки отстъпват пред него; когато наближи, хобитът сякаш дочу от стените да отеква гръмовен зов.
— Гандалф! — възкликна той. — Гандалф! Винаги се появява в най-мрачния час. Напред! Напред, Бели ездачо! Гандалф, Гандалф!
Крещеше бясно, като зрител на напрегнато надбягване, окуражаващ без нужда най-добрия състезател.
Но връхлитащите черни сенки бяха усетили новодошлия. Една от тях свърна към него; на Пипин му се стори, че Гандалф вдигна ръка, и копие от бяла светлина проряза небето. Назгулът нададе протяжен вой и кривна настрани; тутакси останалите четири се олюляха, сетне бързо се издигнаха по спирала, отдалечиха се на изток и изчезнаха сред ниските облаци; и за малко над Пеленор сякаш просветля.
Пипин видя как конникът и Белия ездач се срещнаха и спряха да изчакат спешените бойци. От града към тях вече тичаха хора; скоро всички заедно изчезнаха под външната стена и хобитът разбра, че минават през Портата. Предполагайки, че незабавно ще дойдат в Кулата при Наместника, той побърза към входа на крепостта. Тук се бяха събрали още много свидетели на бягството и спасението.
Не след дълго откъм улиците на по-ниските кръгове долетя глъчка и сред радостни възгласи отекнаха имената на Фарамир и Митрандир. Наоколо се разля светлината на факли и Пипин видя двама конници да яздят бавно пред гъмжило от народ — единият беше в бяло, но вече не сияеше, само мътно белееше в нощта, сякаш огънят му бе изгаснал или спотаен; другият беше мрачен, с наведена глава. Те скочиха от седлата и докато слугите отвеждаха Сенкогрив и другия кон, двамата тръгнаха към стражата пред входа — Гандалф крачеше твърдо, отметнал назад сивия си плащ, и в очите му още тлееше огън; другият, облечен в зелено, вървеше бавно и леко се поклащаше, сякаш бе изтощен или ранен.