Докато минаваха под фенера над арката на входа, Пипин се промъкна напред и като видя бледото лице на Фарамир, дъхът му спря. Това бе лице на човек, върху когото е връхлетял неописуем ужас, ала той е успял да го овладее и вече е спокоен. Горделив и строг, той поспря да каже нещо на стражата и като се вгледа в него, Пипин забеляза колко много прилича на брат си Боромир, когото Пипин бе харесал отначало, възхитен от величавото, но любезно държане на едрия мъж. Ала при вида на Фарамир странно, непознато досега чувство трогна сърцето му. Пред него стоеше човек, изпълнен с върховно благородство, каквото понякога разкриваше Арагорн — може би не тъй възвишено, но по-близко до човешките измерения; това сякаш беше един от Кралете човешки, роден в късни времена, ала поел мъдростта и скръбта на Древния народ. Сега разбираше защо Берегонд изрича името му с любов. Беше готов да го последва, както целият народ би последвал своя командир дори под сянката на черните крале.
— Фарамир! — закрещя той заедно с другите. — Фарамир!
И долавяйки непознатия му глас сред гълчавата, Фарамир се обърна и сведе смаян поглед към него.
— Ти пък откъде изскочи? — запита той. — Полуръст, и то в одеждите на Кулата! Откъде…
Но в това време Гандалф застана до него и каза:
— Дойде с мен от страната на полуръстовете. С мен дойде. Но да не се бавим тук. Чакат те разговори и дела, а ти си уморен. Той ще дойде с нас. Даже трябва да дойде, защото ако не забравя новите си задължения по-бързо от мен, време е отново да прислужва на господаря си. Хайде, Пипин, последвай ни!
След малко се озоваха в личните покои на Владетеля на Града. Чакаха ги меки кресла около мангал с разпалени въглища; слугите донесоха вино, а Пипин стоеше незабелязан зад трона на Денетор и почти не усещаше умора, жадно заслушан в разговора.
След като хапна малко бял хляб и изпи чаша вино, Фарамир седна на ниско столче отляво на баща си. Отдясно, малко по-настрана, Гандалф седеше на украсен с резба дървен стол; на пръв поглед изглеждаше задрямал. Отначало Фарамир говореше само за задачата, с която бе изпратен преди десет дни, добавяйки вести за Итилиен и придвижването на Врага и съюзниците му; разказа за сражението край пътя, за поражението на харадците и огромните им зверове. Сякаш военачалник разказваше на господаря си вече известни събития, случайни гранични схватки, които сега изглеждаха незначителни и дребни, лишени от слава.
Ненадейно Фарамир погледна към Пипин.
— Но сега пристъпваме към удивителни неща — каза той. — Не за пръв път виждам полуръст от северните легенди да идва в южните земи.
При тези думи Гандалф се надигна и вкопчи ръце в подлакътниците, но не каза нищо и строгият му поглед удържа възклицанието на устните на Пипин. Денетор огледа лицата им и кимна, сякаш в знак, че вече е разбрал много от онова, що предстоеше да чуят. Седяха безмълвни и неподвижни, а Фарамир бавно разказа историята почти без да откъсва поглед от Гандалф, макар сегиз-тогиз очите му да стрелваха Пипин, като че искаше да освежи спомена за другите, които бе видял.
Докато се размотаваше нишката на разказа му за срещата с Фродо и неговия слуга, за събитията на Хенет Анун, Пипин забеляза, че ръцете на Гандалф треперят, вкопчени в резбованото дърво. Сега изглеждаха бели и безкрайно стари и като се взря в тях, Пипин изведнъж разбра с тръпка на ужас, че Гандалф, самият Гандалф изпитва тревога и дори страх. Накрая, след като бе разказал за раздялата си със странниците и тяхното решение да тръгнат към Кирит Унгол, Фарамир замълча, поклати глава и въздъхна. Тогава Гандалф скочи от стола.
— Кирит Унгол? Моргулската долина? — възкликна той. — Времето, Фарамир, времето? Кога се раздели с тях? Кога ще стигнат в оная проклета долина?
— Разделихме се преди два дни, сутринта — отвърна Фарамир. Оттам до долината Моргулдуин има петнадесет левги, ако са тръгнали право на юг; а после остават още пет левги на запад до прокълнатата Кула. Както и да бързат, не биха стигнали там по-рано от днешния ден, а може и още да са на път. Да, виждам от какво се боиш. Но мракът няма нищо общо с дръзкия им поход. Той започна миналата вечер и през нощта сянката обгърна цял Итилиен. За мен е ясно, че Врагът отдавна е планирал щурма срещу нас и часът е бил уречен още преди пътниците да напуснат скривалището ми.
Гандалф крачеше напред-назад.