— Сутринта преди два дни, значи три дни път! Колко е до мястото, където се разделихте?
— Към двадесет и пет левги по птичи полет — отвърна Фарамир. — Но не можех да дойда по-бързо. Миналата нощ бях на Каир Андрос, дългия остров по северното течение на Реката, който все още охраняваме; на отсамния бряг имаше коне. Когато мракът се зададе, разбрах, че трябва да бързам, затова препуснах насам заедно с още трима бойци, за които намерих коне. Останалата част от отряда си пратих на юг да подсили гарнизона край бродовете на Осгилиат. Надявам се, че не съм постъпил зле?
Той погледна баща си.
— Зле? — викна Денетор и в очите му лумнаха мълнии. — Защо питаш? Бойците са били на твое разпореждане. Откога взе да питаш за мнението ми по всяка твоя постъпка? Смирено се държиш пред мен, ала отдавна си кривнал по свой път и не слушаш съветите ми. О, да, говориш изкусно както винаги, но нима не виждам очите ти, впити в Митрандир, да питат дали си казал каквото трябва, дали не си прекалил? Той отдавна е завладял сърцето ти. Баща ти, сине, може да е стар, но още не е изкуфял. Виждам и чувам както преди; нищо не остава скрито — и онуй, що каза, и онуй, що премълча. Знам отговорите на много загадки. Уви, уви, бедният Боромир!
— Ако те гневи туй, що казах, татко — спокойно изрече Фарамир, — съжалявам, че не изслушах твоя съвет, преди да ме натовариш с тъй тежко решение.
— И щеше ли да промениш решението си? — запита Денетор. — Струва ми се, че пак щеше да постъпиш посвоему. Добре те познавам. Знам дори и желанието ти да изглеждаш величествен и щедър като древен крал — благ, сладкодумен. Това може и да приляга на човек с благородна кръв, когато властва в мир. Но в тежък час благородството нерядко се заплаща със смърт.
— Тъй да бъде! — каза Фарамир.
— Тъй да бъдело! — провикна се Денетор. — Но не плащаш само със своята смърт, Владетелю Фарамир, а със смъртта на баща си и целия народ, който бе длъжен да защитаваш подир гибелта на Боромир.
— Нима ти се иска да бе станало обратното? — запита Фарамир.
— Да, така ми се иска — отвърна Денетор. — Боромир беше верен син, а не играчка на някакъв си магьосник. Той би си спомнил за злочестия си баща и не би пропилял даровете на съдбата. Би ми донесъл могъщество.
За миг сдържаността на Фарамир се пропука.
— Бих те помолил, татко, да си припомниш защо заминах за Итилиен вместо него. Не чак толкова отдавна се съгласих веднъж да послушам съвета ти. Владетелят на Града ми повери тази задача.
— Не разтърсвай горчилката в чашата, която сам си налях — каза Денетор. — Не я ли усещах дълги нощи на езика си, предчувствайки, че тепърва ме чака отровната утайка? И ето че стигнах до нея. О, ако не беше така! Ако онова бе дошло в ръцете ми!
— Успокой се! — каза Гандалф. — Каквото и да бе станало, Боромир нямаше да го донесе. Той загина достойно; нека почива в мир! Ала ти се лъжеш. Ако бе протегнал ръка към онзи предмет, той щеше да се погуби. Щеше да го задържи за себе си и ти нямаше да познаеш своя син.
Твърдо и хладно бе лицето на Денетор.
— Оказа се, че Боромир по-трудно ще заиграе по свирката ти, нали? — тихо изрече той. — Но аз, неговият баща, твърдя, че той щеше да ми го донесе. Може и да си мъдър, Митрандир, ала сред всичките си тънкости не си овладял мъдростта докрай. Има и други пътища освен паяжините на вълшебниците и прибързаността на глупците. Ти и не подозираш колко знания и премъдрости съм овладял.
— И каква е твоята мъдрост? — запита Гандалф.
— Стига ми колкото да прозра двете безумства, от които да бягам. Рисковано е да се използва онзи предмет. А да се прати с един глуповат полуръст право в земите на Врага, както сторихте ти и този мой син, е лудост.
— Що би сторил Владетелят Денетор?
— Нито едното, нито другото. Но едно е сигурно — за нищо на света не би го подложил на риск там, където само глупец може да се надява; не би дръзнал да предизвика всеобщата гибел, ако Врагът си възвърне изгубеното. Не, би го опазил укрито дълбоко в мрака. Не би го използвал, казах, освен в часа на крайна нужда; би го скътал далеч от вражата десница и би го измъкнал само заради окончателната победа, подир която веднъж завинаги да свършим с онуй, що ни плаши.
— Мислиш само за Гондор, владетелю, както си свикнал — каза Гандалф. — Ала има и други люде, друг живот, бъдни времена. А аз изпитвам жал дори към неговите роби.
— Та къде ще дирят помощ другите люде, ако рухне Гондор? — отвърна Денетор. — Да бях укрил онзи предмет в дълбоките подземия на тая крепост, нямаше сега да тръпнем от страх сред здрача и щяхме да решаваме спокойно, без да се боим от най-лошото. Още не ме познаваш, щом не вярваш, че бих издържал изпитанието.